Лоръл Хамилтън - Усмихнатият труп

Уанда беше покрита с чужда кръв. Беше изпаднала в истерия.

— Моля, моля, не ме убивай! Не ме убивай! Моля!

Не беше нужно да убивам проститутката. Доминга ми беше наредила да вдигна мъртвеца, което и щях да сторя.

Убиването на животни никога не ми бе вдъхвало такава сила. Имах чувството, че кожата ми сама ще отлети. Ръгнах носещата се през мен сила в земята. Но не просто в гроба в кръга. Силата бе твърде много само за този конкретен гроб. Твърде много бе дори за няколко гроба. Усещах как се разлива навън като вълни в езеро. Навън и все по-навън, докато не се разстла плътна и чиста над земята. Върху всеки един гроб, който бях обиколила заради Долф. Всеки един, освен онзи с призраците. Защото в случая става дума за магия на душите и при призраците некромантията не действа.

Усещах всеки един гроб, всеки един труп. Чувствах ги как се съединяват от пръст и костни останки до същества, които едва-едва са мъртви.

— Вдигнете се от гробовете си, всички мъртъвци, които ме чувате! Вдигнете се и ми служете!

Без да ги призова по име, не би трябвало да успея да вдигна дори един от гроба му, но силата на две човешки жертви беше твърде голяма, за да й устоят мъртвите.

Те се надигнаха, досущ плувци във водата. Земята под краката ни потръпна като конска кожа.

— Какво правиш? — попита Доминга.

— Вдигам мъртвия — отвърнах.

Може би си пролича по гласа ми. Може би усети какво предстои. Все едно, хукна към кръга, но беше твърде късно.

Изпод земята в краката на Сеньората се подадоха ръце. Мъртви длани я сграбчиха за глезените и я проснаха в дългата трева. Изгубих я от поглед, но не изгубих власт над зомбитата. Казах им:

— Убийте я. Убийте я!

Тревата зашумоля и се разтвори като вода. Нощта се изпълни със звука от мускули, отлепващи се от кожата на влажни дебели ленти. Костите се чупеха с остро пукане. И Доминга се разпищя, заглушавайки звука от разкъсваща се плът.

Чу се последен влажен звук, плътен и тежък. Писъците на Сеньората секнаха внезапно. Усетих мъртвите ръце да разкъсват гърлото й. Кръвта й плисна в тревата.

Заклинанието й се разсея във вятъра, но вече нямах нужда от подканването й. Силата ме бе обладала. Яздех я като птица, носеща се по въздушно течение. Тя ме държеше и ме извисяваше. Усещах я едновременно осезаема и безплътна като въздуха.

Сухата хлътнала земя се разпука над гроба на предшественика на Гейнър. Бледа ръка посегна към небето. Втора ръка се подаде през пукнатината. Зомбито ровеше сухата пръст. Чух и други стари гробове да се разпукват в спокойната лятна нощ. Зомбито си проправяше път навън от гроба точно както Гейнър бе пожелал.

Милионерът седеше в количката си на върха на хълма. Беше обкръжен от мъртъвци. Около него се тълпяха дузини зомбита в различни етапи на разложението. Но аз все още не им бях дала заповед. Нямаше да го наранят, ако не им наредя.

— Питай го къде е съкровището! — провикна се Гейнър.

Взирах се в него и всички зомбита се обърнаха по посока на погледа ми и също го зяпнаха. Той не разбираше. Бе досущ като всички други богаташи. Бъркаха парите с властта. А това изобщо не е едно и също.

— Убийте човека Харолд Гейнър — казах го достатъчно високо, за да се чуе добре в застоялия въздух.

— Ще ти дам един милион, задето го вдигна. Все едно дали ще открия съкровището — обади се милионерът.

— Не искам парите ти, Гейнър! — отвърнах.

Зомбитата приближаваха от всички страни — бавно, с протегнати ръце, досущ като във всеки един филм на ужасите. Понякога Холивуд е точен, ша знайте.

— Два милиона, три милиона! — гласът му пресекваше от страх. Беше имал по-добра възможност от мен да наблюдава смъртта на Доминга. Знаеше какво го очаква. — Четири милиона!

— Не стигат — казах.

— А колко? — извика той. — Кажи си цената!

Вече не го виждах. Зомбитата го скриваха от погледа ми.

— Не става дума за пари, Гейнър — смъртта ти ще ми е напълно достатъчна!

Той се разпищя нечленоразделно. Усетих ръцете, които започваха да го разкъсват. Зъбите, които го хапеха.

Уанда ме хвана за краката.

— Моля те, не го наранявай! Моля те!

Само се взирах в нея. Припомнях си окървавеното плюшено мече на Бенджамин Рейнолдс, малката ръчица с онова тъпо пластмасово пръстенче, просмуканата с кръв спалня, бебешкото одеялце…

— Той заслужава да умре — казах. Гласът ми прозвуча съвсем отделно, дистанциран и отекващ. Сякаш изобщо не говорех аз.

— Не можеш просто да го убиеш! — възкликна Уанда.