Лоръл Хамилтън - Усмихнатият труп

Уанда се взираше в трупа, докато го подминавахме. Прошепна:

— Никога не съм предполагала, че тя ще умре първа!

Завихме зад ъгъла и се изправихме лице в лице с чудовището на Доминга.

Чудовището стоеше в средата на тясно коридорче, което явно прекосяваше по-голямата част от къщата отзад. На стената имаше множество прозорци. А в средата помежду им — врата. През прозорците виждах черното нощно небе. Вратата водеше навън. Единственото препятствие между нас и свободата беше чудовището!

Единственото препятствие, пфу. Разпадащата се купчина телесни части се затътри към нас. Уанда изпищя — не я виня. Вдигнах магнума и се прицелих в човешкото лице в средата. Изстрелът отекна като изкуствена гръмотевица.

Лицето избухна в порой от кръв, плът и кости. Миризмата беше ужасна. Като че ли в гърлото ми растеше гнила козина. Устите на тварта запищяха — животински вой по повод раната. Зомбито продължи да напредва, но беше ранено. Като че ли беше и объркано. Дали бях поразила доминантния мозък? Изобщо имаше ли доминантен мозък? Нямаше как да проверя.

Стрелях още три пъти, взривявайки още три глави. Коридорчето се напълни с мозък, кръв и по-гадни неща. Чудовището продължаваше напред.

Пистолетът изщрака празен. Хвърлих го по тварта. Едната й ноктеста ръка го изби встрани. Не си дадох труд да вадя 22-калибровия. Ако магнумът не можеше да спре кошмарите, по-дребен калибър със сигурност нямаше да успее.

Започнахме да отстъпваме назад по коридора. Какво друго можехме да сторим? Чудовището влачеше след нас гнусното си тяло. Точно този плъзгащ звук ни бе преследвал с Мани в мазето на Доминга. Стоях лице в лице с окования кошмар на Сеньората.

Плътта между различните пластове кожа, козина и кост беше без шевове. Никакви франкенщайновски конци. Все едно различните парчета са били споени заедно, като да са от восък.

Препънах се в тялото на Сисъли — бях прекалено съсредоточена върху действията на чудовището, за да си гледам и в краката. Проснахме се върху трупа. Уанда изпищя.

Зомбито се влачеше напред. Безформени ръце посегнаха към глезените ми. Ритнах го, борейки се да пропълзя през тялото на Сисъли, по-далече от него. Един нокът се закачи за крачола ми и ме дръпна назад. Беше мой ред да пищя. Около глезена ми се уви това, което навремето е служило за ръка на мъж.

Сграбчих трупа на Сисъли. Плътта й още бе топла. Чудовището ни издърпа с лекота. Допълнителната тежест не го забави. Драпах по голия дървен под. Нямах за какво да се хвана.

Обърнах се към тварта. Лакоми гниещи усти зяпаха срещу мен. Счупени и обезцветени зъби, езици, които се подаваха като разложени змии през дупките… Боже!

Уанда ме сграбчи за ръката в опит да ме задържи, но, без крака, с които да се опира, така само попадна по-близо до чудовището.

— Пусни ме! — изкрещях срещу нея.

Тя продължи да пищи:

— Анита!

И аз се разпищях:

— Не, спри! Спри! — Вложих всички сили в този вик — не напън на гласните струни, а сила. В крайна сметка ставаше дума просто за поредното зомби. Ако нямаше конкретни заповеди, щеше да ме послуша. Беше просто поредното зомби! Налагаше се да повярвам в това, иначе ме чакаше смърт.

— Спри, незабавно! — гласът ми секна на ръба на истерията. Не исках нищо повече от това просто да се разпищя и изобщо да не спирам.

Чудовището застина, напъхало половината от стъпалото ми в една от по-долните си усти. Разнокалибрените му очи се взираха очаквателно в мен.

Преглътнах и се опитах да говоря спокойно, макар че зомбито въобще не се интересуваше от тона ми.

— Пусни ме.

Така и стори.

Сърцето ми всеки миг щеше да изпърха през устата. Отпуснах се за миг по гръб на пода, учейки се отново как се поема дъх. Когато вдигнах очи, чудовището все още стоеше на място и чакаше. Чакаше заповеди като добро малко зомби.

— Стой тук, не мърдай от това място — казах.

Очите му просто ме зяпаха, послушни, както само мъртвите могат да бъдат. Щеше да си стои в коридора, докато не получи конкретни заповеди, противоречащи на моите. Благодаря ти, мили Боже, че всяко зомби е досущ като останалите зомбита по света.

— Какво става? — попита Уанда. Разтърсваха я хлипове. Беше изпаднала в истерия.

Припълзях до нея.

— Всичко е наред. Ще ти обясня после. Имаме малко време, но не можем да го хабим. Трябва да се махнем оттук!

Тя кимна. По насиненото й лице се търкаляха сълзи.

Помогнах й за пореден път да се изправи. Закуцукахме към чудовището. Уанда се опита да се скрие, дърпайки ранената ми ръка.