Лоръл Хамилтън - Усмихнатият труп

Стиснах пистолета на Томи в дясната си ръка.

— Тази ми трябва свободна, така че се дръж здраво!

Уанда кимна. Беше много бледа. Усещах как сърцето й се блъска в ребрата.

— Ще се измъкнем оттук! — уверих я.

— Разбира се! — Но гласът й трепереше. Според мен не ми вярваше. То и аз не си вярвах.

Уанда отвори вратата и ето ни навън.

Коридорът беше точно какъвто го помнех. Дълга ивица без мокет, в двата края — по един остър завой.

— Наляво или надясно? — прошепнах на Уанда.

— Не знам. Тази къща е като лабиринт. Надясно, струва ми се.

Тръгнахме надясно, защото това поне бе някакво решение. Най-лошото, което можехме да сторим, бе просто да стоим и да чакаме Гейнър да се върне.

Зад нас се разнесоха стъпки. Понечих да се обърна, но бях твърде бавна с Уанда в ръце. Изстрелът отекна в коридора. Нещо улучи лявата ми ръка, на кръста на Уанда. Ударът ме завъртя и стовари и двете ни на пода.

Паднах по гръб, лявата ми ръка бе заклещена под момичето. Всъщност беше напълно безчувствена.

Сисъли стоеше в края на коридора. Държеше с две ръце малокалибрен пистолет. Дългите й, изящни крака бяха раздалечени. Изглеждаше така, сякаш знае какво прави.

Вдигнах магнума и се прицелих в нея, все още просната по гръб на пода. Чу се гръмотевичен звук, от който ушите ми зазвъняха. Откатът отметна ръката ми нагоре и назад. Вложих цялата си сила, за да не изтърва пистолета. Никога нямаше да смогна навреме, ако се бе наложил и втори изстрел. Но и първият се оказа напълно достатъчен.

Сисъли лежеше сгърчена насред коридора. От предницата на блузата й бликаше кръв. Тя не помръдна, но това не значеше нищо. Все още стискаше пистолета си в ръка. Може би се преструваше, а когато станех, щеше да ме застреля. Все пак трябваше да разбера какво е положението.

— Може ли да ми освободиш ръката? — попитах.

Уанда не отговори, но се надигна до седнало положение и най-сетне успях да разгледам ръката си. Все още бе закачена към тялото ми. Добре. По нея се стичаше яркочервена струйка кръв. Леден огън започваше да разсейва безчувствеността. Според мен вцепенението беше за предпочитане.

Сторих всичко възможно да не обръщам внимание на раната си, докато се изправях и отивах към Сисъли. Държах я под прицела на магнума. Щях да я гръмна пак, дори ако трепнеше. Минижупът й се беше вдигнал по бедрата и разкриваше черни жартиери и съответно бельо. Колко недостолепно.

Наведох се над нея и се вгледах. Сисъли нямаше да помръдне, не и доброволно. Копринената й блуза бе просмукана с кръв. На гърдите имаше дупка, в която можех да пъхна юмрук. Мъртва, съвсем мъртва.

Изритах пистолетчето от ръката й, просто за всеки случай. Няма как да си сигурен, ако някой си играе с вуду. Виждала съм да се надигат и хора с по-лоши рани. Сисъли обаче просто си лежеше и кървеше.

Имах късмет, че пистолетчето й бе дамско. По-голям калибър и щях да си изгубя ръката. Пъхнах оръжието й в колана на панталона си, защото не можех да измисля къде другаде да го сложа. Но първо спуснах предпазителя.

Досега не ме бяха прострелвали. Хапали са ме, наръгвали са ме с кол, били са ме, горили са ме, но не са ме улучвали с куршум. Плашех се, защото не знаех колко зле съм ранена. Върнах се при Уанда. Беше пребледняла, а кафявите очи приличаха на острови на лицето й.

— Мъртва ли е?

Кимнах.

— Кървиш — забеляза тя. Откъсна парче от дългата си пола. — Ето, нека те превържа!

Коленичих и я оставих да върже многоцветната ивица точно над раната. Уанда избърса кръвта с още едно парче от полата си. Не изглеждаше чак толкова зле. Всъщност приличаше най-вече на неравна, кървава драскотина.

— Май куршумът само ме е одраскал — констатирах. Повърхностна рана — просто повърхностна рана. Пареше и беше студена в същото време. Може би студеното идваше от шока. Една малка драскотинка от куршумче и изпадах в шок? Напълно невъзможно.

— Хайде, да се махаме оттук. Изстрелите ще докарат Бруно!

Беше добре, че ръката ме боли. Означаваше, че мога да чувствам и да я движа. Хич не ми се искаше отново да я увивам около кръста на Уанда, но това беше единственият начин да поместя жената и да оставя дясната си ръка свободна.

— Да тръгнем наляво. Може би Сисъли е дошла оттам — предложи проститутката. Имаше определена логика. Обърнахме се и подминахме тялото й.

Тя лежеше, ококорила невъзможно широко сините си очи. На лицето на наскоро умрелите никога не е изписан ужас, а по-скоро изненада. Сякаш смъртта ги е хванала неподготвени.