Лоръл Хамилтън: Усмихнатият труп

Тя само се взираше в мен — като дете, чиито родители са го оставили само в тъмното преди всички чудовища да си идат.

Дългата суха трева съскаше срещу панталона ми. Вятърът я люлееше на светли вълни. Надгробните камъни надвисваха над плевелите като мънички стени или гърбове на морски чудовища. Не ми се налагаше да мисля къде отивам, краката ми сякаш знаеха пътя.

Дали така се чувстват зомбитата, когато им наредиш да дойдат? Не, трябва да се намираш достатъчно близо, за да те чуе зомбито. Не можеш да го юркаш от толкова далече.

Доминга Салвадор стоеше на върха на хълма. Беше озарена от луната, която полека залязваше. Все още бе нощ, но нощта свършваше. Светът още бе кадифен, сребърен, с дълбоки джобове от нощни сенки, но в горещия вятър се долавяше слаб намек за утрото.

Ако се мотаех до сутринта, нямаше да мога да вдигна зомбито. Може би заклинанието също щеше да отслабне. Ако имах повече късмет, отколкото заслужавах.

Доминга стоеше в средата на тъмен кръг. В краката й имаше мъртво пиле. Тя вече бе очертала кръга на силата. Сега аз трябваше само да вляза в него и да убия човешко същество. Ако се наложи — през собствения си труп.

Харолд Гейнър седеше на електрическата си инвалидна количка от другата страна на кръга. Беше извън него, в безопасност. Енцо и Бруно бяха заели позиции до него, също в безопасност. Само Доминга рискуваше да стои в кръга.

Тя попита:

— Къде е Уанда?

Опитах се да излъжа, да кажа, че е в безопасност, но истината се изля от устата ми:

— Лежи на чакъла до къщата.

— Защо не я донесе?

— Можеш да ми даваш само по една заповед. Нареди ми да дойда. Дойдох.

— Упорита дори и сега, колко интересно — заяви Сеньората. — Енцо, иди да донесеш момичето. Трябва ни!

Без да каже и дума, Енцо се отдалечен през сухата, шумоляща трева. Надявах се Уанда да го убие. Надявах се, че ще изпразни целия пълнител в него. Не, нека спести един-два патрона за Бруно.

Доминга държеше мачете в дясната си ръка. Ръбът му бе черен от кръв.

— Влез в кръга, Анита! — каза тя.

Опитах се да се преборя, да не изпълня нареждането. Стоях на ръба и почти се олюлявах. Пристъпих. Кръгът погъделичка гърба ми, но не беше затворен. Не знам какво му беше направила, но не беше затворен. Изглеждаше достатъчно здрав, но все още беше отворен. Все още очакваше жертвата.

В мрака отекнаха изстрели. Доминга подскочи. Аз се усмихнах.

— Какво беше това?

— Мисля, че беше телохранителят ти, който гушва букетчето — отвърнах.

— Какво си направила?

— Дадох пистолет на Уанда.

Доминга ме удари със свободната си ръка. Нямаше да ме заболи, ако не беше улучила същата буза, която бяха наранили Бруно и онзи, както там му беше името. Бях удряна три пъти на едно и също място. Щеше да се получи великолепна синина.

Сеньората забеляза нещо зад мен и се усмихна. Знаех какво ще да е, още преди да се обърна да проверя.

Енцо носеше Уанда по склона. Да му се не види. Чух повече от един изстрел. Дали тя се беше паникьосала и бе стреляла повторно, хабейки мунициите? Да му се не види.

Уанда пищеше и удряше с малките си юмручета по широките гърди на Енцо. Ако оцелеехме до настъпването на утрото, щях да науча момичето какво точно може да причини с юмруци. Беше саката, но не и безпомощна все пак.

Енцо я внесе в кръга. Докато не се затвореше, всеки би могъл да влезе в него, без да разруши магията. Той пусна Уанда на земята, като стисна ръцете й зад гърба под болезнен ъгъл. Тя още се бореше и пищеше. Не я виня.

— Докарай Бруно да я държи неподвижна. Трябва да умре от един удар — казах аз.

Доминга кимна:

— Да, така е! — и махна на Бруно да влезе в кръга.

Той се поколеба, но Гейнър му нареди:

— Прави, каквото ти казва!

След което Бруно дори не се замисли. Гейнър беше неговият „зеленокож“ бог. Чернокожият сграбчи едната ръка на Уанда. С по един мъж при всяка китка и с така или иначе безполезните си крака, тя все още мърдаше прекалено много.

— Коленичи и й дръж главата неподвижна — казах аз.

Енцо първи приседна и сложи огромната си длан на тила на Уанда. Задържа я на място. Тя се разплака. Бруно коленичи и я стисна за рамото със свободната си ръка, за да помогне да я овладеят. Важно беше смъртта да настъпи при първия удар.

Доминга вече се усмихваше. Връчи ми малък кафяв буркан с мазило. То беше бяло и миришеше силно на карамфил. Аз лично използвах повече розмарин, но и карамфилът ставаше.

— Откъде знаеше какво ще ми трябва?

— Помолих Мани да ми каже какво използваш.