Лоръл Хамилтън - Усмихнатият труп

— Не би ти казал и думица!

— О, една заплаха срещу семейството е чудесно средство — разсмя се Доминга. — Не се натъжавай толкова! Той не те е предал, chica! Мануел смяташе, че просто ми е интересно какви сили имаш. Което е самата истина, както знаеш.

— Скоро ще видиш с очите си, нали? — попитах.

Тя леко склони глава.

— Намажи се, където следва!

Натрих мазилото по лицето си. Беше студено и лепкаво. Заради карамфила миришеше на бонбонки. Размазах го с две ръце под блузата си — точно над сърцето. И, последно, по надгробния камък.

Сега ни оставаше само жертвата.

Доминга ми каза:

— Не мърдай!

Останах на място, застинала като по магия. Дали чудовището й още стоеше неподвижно в коридора, както и аз сега?

Сеньората остави мачетето на тревата до ръба на кръга и излезе извън него.

— Вдигни мъртвеца, Анита! — нареди ми тя.

— Първо задай на Гейнър един въпрос, моля!

От любезното обръщение ме заболя, но все пак то свърши работа.

Тя ме погледна с любопитство:

— Какъв въпрос?

— Този му роднина също ли е бил вуду жрец? — попитах аз.

— Какво значение има? — попита Гейнър.

— Глупак такъв! — възкликна Доминга. Обърна се към него и сви юмруци. — Значи това се е объркало онзи път! А ти ме накара да мисля, че съм те подвела!

— Какви ги дрънкаш? — поинтересува се милионерът.

— Когато вдигнеш вуду жрец или съживител, понякога магията се обърква — обясних аз.

— Защо? — попита той.

— Магията на предшественика ти се смесва с моята — отвърна Доминга. — Сигурен ли си, че този ти роднина не си е падал по вудуто?

— Доколкото знам, не — отвърна Гейнър.

— А за първия знаеше ли? — поинтересувах се.

— Да.

— И защо не ми каза? — изръмжа Сеньората. Силата й заблестя около нея като тъмен ореол. Щеше ли да убие богаташа или копнееше за парите му повече, отколкото за смъртта му?

— Не знаех, че е важно.

Мисля, че Доминга скръцна със зъби. Не я виня. Той бе пожертвал репутацията й и дузина животи. И не виждаше нищо лошо в това. Но Сеньората не го порази с внезапна смърт. Алчността й спечели.

— Действай, де — обади се Гейнър. — Не си ли искаш парите?

— Не ме заплашвай! — изръмжа Доминга.

Колко мило, лошите типове щяха да се изпокарат.

— Не те заплашвам, Сеньора. Просто няма да ти платя, ако това зомби не стане от гроба!

Доминга си пое дълбоко дъх. Буквално изпъна рамене и се обърна към мен.

— Прави, каквото ти наредих, вдигни мъртвеца!

Отворих уста да измисля още някакво извинение за отлагането. Зората приближаваше. Все щеше да настъпи.

— Никакво бавене повече! Вдигни мъртвеца, Анита, веднага! — в последната думичка се съдържаше заповед.

Преглътнах с усилие и тръгнах към ръба на кръга. Исках да се махна оттам, да си ида, но не можех. Застанах, облегната на невидимата бариера. Беше все едно да се блъскаш в стена, която не напипваш. Напъвах се с все сили, докато цялото ми тяло се разтрепери. Поех си дълбоко и треперливо дъх.

Вдигнах мачетето.

Уанда захленчи:

— Не, Анита, моля те, моля те, недей!

Бореше се, но не можеше да помръдне. Щеше да е лесна плячка. По-лесна, отколкото да обезглавяваш пиле с една ръка. А аз го правех почти всяка нощ.

Коленичих пред проститутката. Енцо я държеше за тила и й пречеше да мърда. Но тя скимтеше — отчаяно писукане дълбоко в гърлото й.

Боже, помогни ми!

Поставих мачетето под брадичката й и казах на Енцо:

— Вдигни й главата, за да нанеса уверено удар! Той сграбчи Уанда за косата и й изви врата назад под болезнен ъгъл. В очите й се виждаше доста белтък. Дори на лунната светлина различавах подскачането на пулса във вената на врата й.

Отново опрях мачетето в шията й. Кожата й беше твърда и истинска под острието. Вдигнах го точно над плътта, за миг не я докосвах дори… после забих мачетето право в гърлото на Енцо. Върхът го прониза. Кръвта се разля като черен поток.

Всички освен мен застинаха за миг. Аз извадих мачетето от Енцо и го забих в корема на Бруно. Ръката му с полуизвадения пистолет омекна. Облегнах се на дръжката на мачетето и го задърпах нагоре към гърлото. Вътрешностите на телохранителя се изсипаха в топла вълна.

Миризмата на прясна смърт изпълни кръга. Кръвта плискаше по лицето, гърдите и ръцете ми, покриваше ме цялата. Беше последната стъпка — и кръгът се затвори.

Чувствала съм как се затварят хиляди кръгове, но нищо подобно на това. Шоковата вълна ме остави без дъх. Не можех да дишам от прилива на сила. Беше досущ като електрическо течение, което се носи по тялото ми. Чак ме заболя от него.