Лоръл Хамилтън - Усмихнатият труп

— Всичко е наред. Няма да ни нарани, ако побързаме!

Нямах представа къде точно се намира Доминга. Не бих желала да промени заповедите, докато сме близо до звяра. Придържахме се до стената и се промъкнахме покрай него. То ни проследи с очите на гърба си, ако изобщо имаше предница и гръб. Смрадта от отворените му рани беше направо непоносима. Но какво беше малко гадене между приятели?

Уанда отвори вратата към света навън. Горещ летен вятър лъхна в косите ни и ги разпиля като нежни паяжини по лицата ни. Беше прекрасно.

Защо Гейнър и останалите не се притекоха на помощ? Сигурно бяха чули изстрелите и писъците. Най-малкото стрелбата би трябвало да доведе насам все някого.

Запрепъвахме се по трите каменни стъпала към чакъла на алеята. Взирах се в мрака към хълмовете, обрасли с висока, буйна трева и разпадащи се надгробни камъни. Оказа се, че се намираме в къщичката на пазача в гробището „Бърел“. Зачудих се какво ли е направил Гейнър на предишния й обитател.

Понечих да поведа Уанда извън гробището и към далечната магистрала, но спрях. Знаех защо никой не се бе появил.

Небето бе ниско, черно и така натежало от звезди, че ако разполагах с мрежа, бих могла да си хвана няколко. Лъхаше силен, горещ вятър. Не виждах луната. Звездите бяха твърде ярки. Но по горещите, опипващи пръсти на вятъра го усетих. Подръпване. Доминга Салвадор бе завършила заклинанието си. Взирах се в редиците надгробни камъни и знаех, че трябва да ида при нея. Точно както зомбито трябваше да ми се подчини. Налагаше се да я слушам. Нямаше спасителен пояс, нито възможност за бунт. Бях пленена — просто ей тъй на.

Стоях съвсем неподвижна на чакъла. Уанда се размърда в обятията ми и се обърна да ме погледне. Озареното й от звездите лице бе невероятно бледо. Дали и аз бях така пребледняла? Дали шокът се разстилаше по лицето ми като лунните лъчи? Опитах се да пристъпя напред. Да пренеса Уанда на безопасно място. Не можех да направя и крачка. Борих се, докато краката ми се разтрепериха от усилието. Не можех да си тръгна.

— Какво има? Трябва да се махаме оттук, преди Гейнър да се върне — каза Уанда.

— Знам — отвърнах.

— Тогава какво правиш?

Преглътнах студената и твърда буца в гърлото си. Пулсът ми блъскаше в гърдите.

— Не мога да си тръгна.

— Какви ги говориш? — В гласа на Уанда долових нотки на истерия.

Истерия? Това ми прозвуча чудесно. Обещах си пълен нервен срив, ако изобщо се измъкнем оттук. Ако аз изобщо се измъкнех. Борех се с нещо, което не виждах и не можех да пипна, но ме държеше в здрава хватка. Трябваше да спра, иначе краката ми щяха да поддадат. Имахме си достатъчно проблеми и без това.

Ако не можех да пристъпя напред, то тогава, може би, назад?

Отстъпих една крачка, после още една. Да, получи се.

— Къде отиваш? — попита Уанда.

— В гробището — отвърнах.

— Защо?!

Хубав въпрос, но не бях сигурна дали мога да отговоря така, че проститутката да ме разбере. И аз самата не се разбирах. Как тогава да обясня на някой друг? Не можех да се махна, но трябваше ли да връщам и Уанда заедно с мен? Дали заклинанието щеше да ми позволи да я оставя тук?

Реших да опитам. Положих я на чакъла. Лесно значи все още имах някаква възможност за прояви на свободна воля.

— Защо ме оставяш? — тя се притисна ужасена към мен.

И аз бях ужасена.

— Добери се до пътя, ако можеш — казах.

— На ръце ли? — попита Уанда. Права беше, но какво можех да сторя?

— Знаеш ли как се използва пистолет?

— Не.

Дали да й оставя пистолета или да го взема с мен и може би ще ми се открие възможност да убия Доминга? Ако това заклинание действаше като заповедите на зомби, тогава можех да я застрелям, ако не ми забрани конкретно да не го правя. Понеже все още имах свободна воля — поне донякъде. Щяха да доведат мен, после да пратят някой за Уанда. Тя щеше да ни служи за жертва.

Връчих й 22-калибровия и щракнах предпазителя.

— Зареден е и се стреля лесно — казах. — Тъй като не знаеш нищо за пистолетите, дръж го скрит, докато Енцо или Бруно не стигнат до теб и тогава стреляй от упор. Няма как да пропуснеш целта от упор.

— Защо ме оставяш?

— Заради заклинанието — отвърнах.

Проститутката се ококори.

— Какво заклинание?

— Онова, което им позволява да ми наредят да отида при тях. Онова, което ми забранява да си тръгна.

— О, Боже! — прошепна Уанда.

— Да — казах и й се усмихнах. Успокоителна усмивка, която беше съвсем лъжлива. — Ще се опитам да се върна при теб.