Лоръл Хамилтън - Смъртоносен танц

— Mon Dieu 19 19 Боже мой — фр. — Б.пр. , какво се е случило? — опита да ме прегърне, но аз го бутнах настрани.

— Ще се разнесе по теб.

Той се взря в гъстата смес върху ръката си.

— Как се доближи толкова близо до превръщащ се върколак? — една идея мина през лицето му. — Това е от Ричард. Видяла си го да се променя.

Кимнах.

— Промени се върху мен. Беше… о, господи, о, господи, о, господи.

Жан-Клод ме дръпна в ръцете си. Аз се отблъснах от него.

— Ще си съсипеш дрехите.

— Ma petite, ma petite, всичко е наред. Всичко е наред.

— Не, не е — наклоних се към него. Позволих му да ме обвие с ръцете си. Притиснах се в него, ръцете ми стиснаха коприната на ризата му. Зарових лице в гърдите му и прошепнах:

— Той изяде Маркус. Той го изяде.

— Той е върколак, ma petite. Това е начинът, по който те действат.

Това беше толкова странно да кажеш нещо такова и толкова ужасно вярно, че се засмях — с рязък, почти ядосан звук. Смехът премина в давене, а давенето в ридание.

Притисках се към Жан-Клод, сякаш е последното нормално нещо на света. Притисках се към него и плачех. Сякаш нещо дълбоко вътре в мен се беше счупило и аз изплаквах парчетата навън върху тялото му.

Гласът му стигна до мен неясно, сякаш говореше от известно време, а аз не го бях чула. Говореше меко на френски, шептейки в косата ми, милваше гърба ми, люлеейки ме нежно.

Лежах тихо в ръцете му. Нямах повече останали сълзи. Почувствах се празна и лека, вцепенена.

Жан-Клод премести косата от челото ми. Помилва с устни кожата ми, както Ричард го беше направил по-рано тази нощ. Дори тази мисъл не успя да ме накара да заплача отново. Беше твърде скоро.

— Можеш ли да станеш, ma petite?

— Така мисля — гласът ми звучеше далечен, странен. Изправих се все още в обгърната от ръцете му, облягайки се на него. Отблъснах се от него нежно. Застанах сама, леко треперейки, но беше по-добре от нищо.

Тъмносинята риза беше залепнала на гърдите му, покрита с върколашка течност и сълзи.

— Сега и двамата се нуждаем от баня — казах аз.

— Това може да се уреди.

— Моля те, Жан-Клод, без сексуални намеци, докато не се почистя.

— Разбира се, ma petite. Беше грубо от моя страна тази вечер. Моите извинения.

Взрях се в него. Беше прекалено мил. Жан-Клод беше много неща, но мил не беше едно от тях.

— Ако си намислил нещо, не искам да знам за него. Не мога да понеса никакви други дълбоки, тъмни преживявания тази вечер, ясно?

Той ми се усмихна и направи нисък поклон, без да отмества очи от мен. По начина, по който правиш поклон в джудото, когато те е страх, че противникът може да те удари, ако погледнеш настрани.

Поклатих глава. Той беше намислил нещо. Беше приятно да знам, че не всички внезапно са се превърнали в нещо друго. Едно нещо, за което винаги можех да разчитам на Жан-Клод. Трън в задника, това е той, но поне винаги беше там. Надежден по някакъв негов извъртян начин. Жан-Клод надежден? Явно бях по-уморена, отколкото си мислех.

Жан-Клод отвори вратата на спалнята и пристъпи навътре, съпровождайки ме с тържествено движение на грациозните си ръце. Леглото ме спря. Бяха сменили всичко около него. Покриваха го червени чаршафи. Алени завеси оформяха полубалдахин над почти черното дърво. Пак имаше дузина малки възглавнички на леглото, но всичките бяха в крещящо блестящо червено. Дори и след нощта, която бях изкарала, хващаше окото.

— Мисля, че харесвам новия декор.

— Спалното бельо трябваше да бъде сменено. Винаги си се оплаквала, че трябва да използвам повече цветове.

Втренчих се в леглото.

— Ще спра да се оплаквам.

— Ще подготвя ваната ти — влезе в банята без дори проста шега или нецензурен коментар. Беше почти изнервящо.

Който и да беше сменил чаршафите беше махнал също и столовете, които Едуард и Харли бяха използвали. Не исках да сядам на чистите чаршафи, докато все още бях покрита, с каквото и адско нещо да бях покрита. Седнах долу на белия килим и се опитах да не мисля. Да не мислиш е много по-трудно, отколкото звучи. Мислите ми продължаваха да се гонят една след друга, както върколак би гонил опашката си. Представата изтръгна смях от гърлото ми, но в края той звучеше по-скоро като ридание или стенание. Сложих ръка пред устата си. Не ми харесваше, че този звук излиза от мен. Звучеше безнадеждно, победено. Аз не бях победена, по дяволите, бях наранена. Ако това, което чувствах беше истинска рана, то щях да кървя до смърт.

Вратата на банята се отвори след известно време. Облак от топъл влажен въздух последва Жан-Клод. Той беше свалил ризата си и кръстовидният белег от изгорено на гърдите му разваляше перфектния вид на гърдите му. Държеше ботушите си в една ръка и алена кърпа, същата като чаршафите в другата.