Лоръл Хамилтън - Смъртоносен танц

След като си мислех почти същото за нея, аз кимнах леко и я поздравих. Щяхме да видим кой щеше да е мъртъв до сутринта. Можеше да съм аз, но някъде в списъка на мъртвите щеше да е и Рейна. Това поне можех да й обещая почти със сигурност.

Маркус повдигна ноктестите си ръце над главата си. Завъртя се в бавно в кръг.

— Двама алфи се бият за вас тази вечер. Един от нас ще напусне този кръг жив. Един от нас ще ви нахрани тази вечер. Пийте от нашата кръв, яжте от нашата плът. Ние сме глутница. Ние сме лукои. Ние сме едно.

Джейсън повдигна главата си и започна да вие толкова близо до мен, че подскочих. Космати гърла му отговориха, човешки гърла се присъединиха към хора. Аз стоях сама насред глутницата и не се присъединих към тях. Когато и последното ехо заглъхна между къдравите, гористи хълмове, Маркус каза:

— До смърт, Ричард.

— Предложих ти живота ти, Маркус. Ти избра смъртта.

Маркус се усмихна.

— Предполагам, че го направих.

Маркус скочи направо срещу Ричард, без маневри, без тактика, просто едно замазано от скоростта петно. Ричард се търкулна на земята, нагоре и настрани и скочи на краката си. Три тънки кървави линии минаваха през корема му. Маркус не му даде шанс да се възстанови. Той премина разстоянието между тях като лош сън. Дори не можех да проследя движението му с очи. Бях виждала ликантропи в движение и преди, но Маркус беше поразителен.

Той удари Ричард, изтласквайки го към края на сечището, където стоеше Рейна. Ричард не беше наранен, но вихрушка от удари отзад го принудиха да спре атаката си. Трябваше да попитам нещо. Погледнах надолу към Джейсън. Той обърна бялото си око към мен.

— Ако някой помага на Маркус, това е измама, нали? — чувствах се неясно глупаво да говоря на някого, който изглеждаше като животно, но погледът в тези очи не беше животински. Не бях сигурна, че беше човешки, но със сигурност не беше животински.

Вълкът кимна с глава. Непохватно.

Гърбът на Ричард беше почти до Рейна. Джамил, черният върколак от преди две нощи, се приближаваше до нея. Себастиян, вече беше там. По дяволите.

— Ако те мамят мога ли да ги застрелям?

— Да. — Касандра се присъедини към нас, преминавайки през глутницата като горещ, бодлив вятър. Усетих първият истински полъх на нейната сила и разбрах, че тя можеше да стане лупа, ако искаше да бъде.

Извадих браунинга и го почувствах странно в ръцете си, сякаш не се нуждаех от него. Ако не исках оръжието си това щеше да предизвика по-голямата част от глутницата. По-опасната част. Свих пръсти около дръжката на оръжието, притискайки ръката си в него, запомняйки усещането от него. Сензорната памет го се задейства, помагайки ми да си спомня, отблъсвайки част от блясъка на силата настрани.

Не виждах оръжие, но гърбът на Ричард беше пред Рейна и Себастиян. Вдигнах браунинга, без да се прицелвам, още не. Прошепнах:

— Зад теб.

Видях как гърбът на Ричард се сви. Той се свлече на колене. Всичко се забави, като издълбано в кристал. Ръката на Себастиян се вдигна с отблясък на сребърно острие в нея. Вече се прицелвах в него. Нокътят на Маркус се вдигна, за да нанесе финален удар по незащитеното гърло на Ричард. Вдигнах предпазителя и обърнах пистолета към Маркус, но щеше да е прекалено бавно, прекалено късно.

Горната част на главата на Себастиян експлодира. За част от секундата се зачудих какви ли амуниции беше заредил в пушката Едуард. Тялото започна да пада назад. Нокътят на Маркус започна да се спуска надолу и в същото време Ричард заби ръката си в горната част на стомаха на Маркус. Маркус спря, замръзна за секунда, докато ноктите се забиваха през стомаха му нагоре под ребрата. Ръката на Ричард потъна над китката в корема на Маркус.

Задържах браунинга насочен към Рейна, в случай че й хрумнеше идея да извади нож.

Маркус заби ноктите си в гърба на Ричард. Ричард бутна лицето и врата си срещу тялото на другия мъж, защитавайки се от ноктите. Маркус потрепери. Ричард се откъсна от него, изтегляйки окървавената си ръка от гърдите на Маркус. Той откъсна все още биещото сърце от гърдите му и го хвърли на вълците. Те му се нахвърлиха с леко скимтене и ръмжене.

Ричард се свлече на колене до тялото на Маркус. Кръв се лееше от долната част на гърба му там, където се беше забил ножа. Приближих се към него, все още прицелвайки се в Рейна. Клекнах, като продължавах да я наблюдавам.

— Ричард, добре ли си? — това беше много глупав въпрос, но какво друго бих могла да кажа?

— Свали пистолета, Анита. Всичко свърши.