Лоръл Хамилтън - Смъртоносен танц

— Тя се опита да те убие — казах аз.

— Всичко свърши — той обърна лицето си към мен, очите му вече се бяха променили. Гласът му спадна в ръмжене. — Свали го.

Втренчих се в Рейна и разбрах, че ако не я убия сега, ще трябва да я убия по-късно.

— Тя иска да ни види мъртви, Ричард.

Ръцете на Ричард вече бяха там по-бързи, отколкото можех да ги видя. Той удари ръката ми и пистолетът излетя настрани. Ръката ми беше вцепенена. Опитах се да се отдръпна, но той ме сграбчи, увивайки ноктестите си ръце около горната част на ръцете ми.

— Никакво убиване повече… тази вечер — той отметна главата си назад и зави. Устата му беше пълна със зъби.

Аз изкрещях.

— Яхни силата, Анита. Яхни я или бягай — дланите му се свиваха конвулсивно около ръцете ми. Аз се извърнах назад, забих петите си в земята и се опитах да се освободя. Той рухна върху мен, прекалено болезнено, за да се преборя, промяната беше твърде напреднала, за да я надвие. Силата му се изливаше върху мен, в мен. Не виждах нищо друго, освен блясъка на силата зад очите си. Ако можех да дишам, щях да изкрещя отново, но там нямаше нищо друго, освен силата на неговата енергия и тя се разстилаше извън него като вълни, причинени от камък хвърлен във вода. Вълните докоснаха глутницата и където я докосваха козината започваше да расте. Ричард се превръщаше и принуди всички да се превърнат с него. Всички. Почувствах Рейна да се бори до нас. Почувствах как се пребори. Чух крясъка й, но накрая тя падна на земята и се превърна.

Държах се за ръцете на Ричард и козината заливаше всичко под ръцете ми като вода. Мускули се оформяха и превръщаха, кости се чупеха и срастваха. Долната част на тялото ми беше хваната в капан под него. Чиста течност избликна от тялото му и се изля върху мен в почти гореща вълна. Изкрещях и се заборих, за да се измъкна изпод него. Но силата ме превзе, изпълни ме цялата, докато не си помислих, че кожата ми няма да я задържи, не може да я задържи.

Най-накрая той изправи над мен, не като вълк, а като човеко — вълк, покрит с козина в цвета на канела и злато. Гениталиите му висяха големи и пълни под него. Той ме погледна с кехлибарените си очи и ми предложи една ноктеста ръка, след като се изправи на два леко присвити крака.

Пренебрегнах ръката и изпълзях назад. Изправих се на краката си, леко нестабилна и го огледах. Във вълчата си форма всъщност беше по-висок отколкото в човешкия си вид, около два метра и петнадесет сантиметра, мускулест и чудовищен. Нищо не беше останало от Ричард. Но аз знаех колко добре се чувстваше да пусне звяра от себе си. Бях го почувствала да излиза от него като втора същност, душа, издигащ се нагоре, отвътре, изпълващ го, разливащ се извън кожата му.

Тялото ми все още беше изтръпнало от отъркването в звяра му. Можех да почувствам мекотата на козината му под пръстите си, като сензорна памет, която ме беше обхванала изцяло.

Много човешки изглеждащото тяло на Маркус лежеше на земята в краката на Ричард. Миризмата на прясна кръв премина през него, премина през всички тях. Почувствах го като възбуда през цялото ми тяло. Втренчих се в мъртвият човек в краката ми и пожелах да падна на колене и да се нахраня. Получих силна визуална представа за раздрана плът, за топли вътрешности. Това беше някакъв спомен. Накара ме рязко да отстъпя назад.

Втренчих се в човека — вълк. Втренчих се в Ричард и поклатих глава:

— Не мога да се храня. Няма да го направя.

Той проговори, но звучеше усукано и гърлено.

— Ти не си поканена. Ние ще празнуваме, после лов. Ти може да гледаш. Може да се присъединиш към лова или може да си тръгнеш.

Отстъпих бавно назад.

— Аз си тръгвам.

Глутницата се приближаваше пълзешком, основно гигантски вълци, но тук-там се виждаше и някой човеко — вълк, наблюдаващ ме с чужди очи. Не можех да видя браунинга, който Ричард беше избил от ръката ми. Измъкнах файърстара и започнах да отстъпвам назад.

— Никой няма да те нарани, Анита. Ти си лупа. Моята половинка.

Втренчих се в студените очи на най-близкия вълк.

— Точно сега аз съм просто храна, Ричард.

— Ти отхвърли силата — каза той.

Той беше прав. Накрая се бях паникьосала и не бях поела пълната доза.

— Както и да е — пристъпих към вълците, но те не се помръднаха. Продължих нататък, отърквайки се в козината, като валяче на машина във фабрика за кожени палта. Всяко докосване до тези дишащи, жизнени животни ме плашеше. Паниката се изкачи в гърлото ми, но аз все още имах достатъчно блясък от силата, за да разбера, че страхът ми ги въодушевяваше. Колкото повече се плашех, толкова повече им замирисвах на храна.