Лоръл Хамилтън - Смъртоносен танц

Държах пистолета готов, но знаех, че ако ме нападнеха бях мъртва. Просто бяха прекалено много. Те ме наблюдаваха как минавам. Упорито отказваха да помръднат, насилвайки ме да обърсвам техните космати тела. Осъзнах, че ме използваха за нещо като вид аперитив, страхът ми беше като подправка за храната им, докосването до човешкото ми тяло придаваше пикантен вкус на лова им.

Когато преминах покрай последното тяло, звукът от разкъсвана плът накара главата ми да се завърти. Не можах да се спра навреме. Муцуната на Ричард беше насочена към небето, обляна в кръв, преглъщайки надолу парче месо, което се опитах да не разпозная.

Побягнах. Дърветата, покрай които бях преминала лесно с помощта на Ричард на идване, внезапно станаха препятствия по пътя ми. Бягах и се препъвах, и падах, и бягах отново. Най-накрая стигнах до паркинга за колите. Аз бях шофирала, защото никой друг, освен мен нямаше да си ходи в къщи тази вечер. Те щяха да останат тук и да си направят джамборе на лунна светлина.

Едуард и Харли бяха наблюдавали всичко от близките хълмове с уреди за нощно виждане. Чудех се какво ли си мислеха за шоуто.

Едуард ме накара да обещая да се върна в цирка за още една нощ. Маркус беше мъртъв, така че парите вече ги нямаше, но ако някой беше поел договора, можеше все още да не го знае. Щеше да е срам да бъда убита след всички усилия, които бяхме положили, за да ме остана жива. Извървях целия път надолу по проклетите стълби до обкованата с желязо врата, преди да осъзная, че нямам ключ и никой не ме очаква.

Чистата течност, която беше бликнала от тялото на Ричард беше изсъхнала в лепкава, гъста субстанция, приличаща на нещо средно между кръв и лепило. Имах нужда от баня. Имах нужда от чисти дрехи. Имах нужда да спра да виждам устата на Ричард, докато той ядеше части от Маркус. Колкото по-усърдно се опитвах да не си спомням, толкова по-ясен ставаше образа.

Удрях по вратата, докато ръцете ми изтръпнаха, после започнах да я ритам. Никой не дойде.

— Мамка му! — Изкрещях на никого и на всеки — Мамка му!

Усещането от тялото му върху моето. Неговите кости и мускули, плъзгащи се върху мен като торба със змии. Топлият прилив на сила и този момент, когато исках да падна на колене и да се нахраня. Какво, ако бях преглътнала цялата сила? Ами ако не се бях отдръпнала? Щях ли да се нахраня от Маркус? Щях ли да направя това и да му се наслаждавам?

Изкрещях без думи, блъскайки ръцете си във вратата, ритайки, биейки вратата. Сринах се на колене, притискайки натъртените си длани към дървото. Опрях главата си на вратата и заплаках.

— Ma petite, какво се е случило? — Жан-Клод стоеше зад мен на стълбите. — Ричард не е мъртъв. Щях да го усетя.

Обърнах се и притиснах гърба си към вратата. Избърсах сълзите от лицето си.

— Той не е мъртъв, дори никак.

— Тогава какво не е наред? — той слезе надолу по стъпалата, сякаш танцуваше, твърде грациозно, за да се опише, дори и след вечер прекарана с превръщачи. Ризата му беше дълбоко, богато синьо, недостатъчно тъмно, за да е тъмносиньо, ръкавите бяха набрани, с широки копчета, яката висока, но мека, почти все едно носеше шал. Никога не го бях виждала в нито един нюанс на синьото. То правеше среднощно — сините му очи да изглеждат дори по-сини, по-тъмни. Дънките му бяха черни и достатъчно тесни, за да са му като втора кожа, ботушите му бяха до коленете, задната им част беше от черна кожа, която шумеше като се движеше. Той коленичи до мен, без да ме докосва, почти сякаш го беше страх да го направи.

— Ma petite, кръста ти.

Погледнах надолу към него. Не блестеше, все още не. Аз го обхванах с ръка и дръпнах рязко, късайки верижката. Метнах го надалеч. Удари се в стената, среброто проблесна в мъждивата светлина.

— Доволен ли си?

Жан-Клод ме погледна.

— Ричард е жив. Маркус е мъртъв. Нали така?

Кимнах.

— Тогава защо са сълзите, ma petite? Не мисля, че изобщо някога съм те виждал да плачеш.

— Аз не плача.

Той докосна бузата ми с върха на пръста си и го отдръпна, заедно с една трептяща на края му сълза. Повдигна пръста към устните си и я облиза с върха на езика си.

— Имаш вкус на човек, на който сърцето му е разбито, ma petite.

Гърлото ме задушаваше. Не можех да си поема въздух през сълзите. Колкото по силно се опитвах да не плача, толкова по-бързо течаха сълзите. Прегърнах се и ръцете ми докоснаха лепкавата смес, която ме покриваше. Отдалечих ръце от тялото си, сякаш бях докоснала нещо нечисто. Взрях се в Жан-Клод с ръце протегнати пред мен.