Бинка Пеева - На копието ти, любими! (Стихове и истории за мъртви мъже и любови)

КАТО МАЛКА
пожелах си силно
вечна любов.

Получих желаното.
Аз съм избрана.
Щастливка.

Една подробност
(не е важна!).
Имах предвид
между мен
и някого
вечна любов.

Някой
да ме обича
както
аз него.

Твоята крепост поолющена
аз съм.
Стените ми
от години
отбиват набезите
на жестоки амазонки.
Искат твоята кръв
(но и моята)
и детска кръв. Вкусно.
Тук вътре има от всичко,
в твоята крепост,
която ти отваря безотказно портата
след загубена битка и успешен бой,
да отдъхнеш от безумието.

Стените ми са здрави.
Това е всичко, важно за една крепост.

Аз
мога да остана
непревземаема
още
хиляда години.
И като дойдат
археолозите от бъдещето
да разровят
сивата могила
там ще съм.
Твоята крепост,
Пенелопа, Итака…

Телемах само не може да чака.

Всички крепости
са от време оно
Няма
новопостроени
В новите времена
се издигат
само бутафорни
срамни стени
(Берлинска
Витлеемска
eдна имаше
и в модерна Чехия)

Крепостите са истински
Те са от точното време
на точното място
Не могат да бъдат срутени
за една нощ
Устояват

Престават да изглеждат нови
Но хората
затова ги ценят
И са горди с тях

О, вече ми липсваш

След като минат два часа
и по-малко
от последното изстъпление
вече мечтая
отново
да се скараме
да си говорим гадости
и да се презираме

Толкова е възбуждащо
перверзно
да откривам дълбините
на своята низост

И на твоята
още повече

ОЩЕ
пера дрехите ти
общо
в пералнята с нашите.

Смятам те
(още ли, Боже!?)
за част
от цялото.

Малко,
ранено,
но цяло.

Изтръсквам слипове и тениски
изпъвам ги върху прашки и блузки
и детски боксерки.
Трогателни.

Толкова е
интимно,
но няма връзка
с близостта.

Страхувам се.
Кога
ще почна да отделям
пералня номер две.

Аз пия
в самота.
Може би
съм
алкохоличка.
Но толкова
малко
останаха
хората,
на които искам
да кажа
наздраве.

И ти пиеш
в самота.
Въпреки че всяка нощ
оплиташ
в алкохолните
паяжини
някой
(от малцината)
приятели.
Да ти казва
наздраве
и да поддържа
илюзията
че не си
сам.

Аз съм
паметник
на себе си.
Отдалече изглеждам
абсолютно жива…
И страдам,
че не съм.

Но кой знае дали
не съм
по-адекватна.

Разликата между мен и живите е малка —
каквато е между графита и диаманта.
Веществото е еднакво,
кристалната решетка го прави различно.
Моята кристална решетка е счупена.
Останала е в наличност
решетката.

На мен се е случило.
Вече.
На живите им предстои.

Зад решетката
съм просто един стих.
Не нов.
Няма ненаказана любов.

Моят любим мъж
днес
ми дойде на гости
в своя дом
при своето дете

Направих му
филийки
препечени
каквито обича

и метнах на пода
покривката от леглото
и това обича
и аз

Знам че
се чувстваше добре
и аз
И после си тръгна

не знам
дали това не е
най-добре

Живея
сякаш
чужд живот.
Не е дори екранен —
във филмите всичко е красиво.
В този
всичко
е сиво.

Преобладава
разпад.

Това ли е къщата,
за която мечтаехме
хиляда и една нощи.
И спорихме къде ще стои
солницата дори?

Не ми трябва сол.

Това ли е леглото,
здраво е и не скърца
(и за него също се карахме)
сега е празно.

Не ми трябва легло.
Не виждам смисъл от вещите,
ако ти не ги изцапаш, не ги чупиш.
За да трябва още нещо да се прави.
Дори нов скандал си е на място.
Качва адреналина.

Вкъщи
ела си