Бинка Пеева - На копието ти, любими! (Стихове и истории за мъртви мъже и любови)

Копай, не е достатъчно
има грях непростим
изглежда в кръв заспал
сигурно е много стар
просто е неизличим
поне от 100 години
изрови го

така рече той

Да си спомня, което не знам
за да разшифровам съдбата
защо не опазвам щастието
защо вечно копнея
и не достигам
защо се раздавам
и ставам излишна

така казах аз

И тогава кълбото се завъртя
прабаба ми синеока и млада
без стон, с разцепена глава до огнището
и мъжът й, също моя кръв
бяга от себе си и от децата
и после ревнивецът умира в Атон
столетник с неизкупим грях

това видях аз

И след стогодишно мълчание
поисках да го разкажа
и да прекъсна прокобата
и да се укротят гробовете
да слегне пръстта и мъката
да освободи невинните
и да умиротвори виновните

така реших аз

Да
аз съм селската
вещица
за лош и добър час
аз съм вашият бяс
лекувам
израждам
омагьосвам
и развалям
магии…
мои
са
стихиите

Прах от звезди
Прах от лъчи
Прах от ядра
Прах от души

Прах от душата ми
се стеле
върху едно
бяло джудже

нажежава го
ще избухне
свръхнова
звезда

Загорча ми
от загуба
на нещо важно
то
се търкаля
бавно
назад по времето
и няма
да спре
защото
бях
крепост
трябвало
е
да бъда
сипей

Само покой.
Нищонеправене.
Казваш си, че си ги заслужила.
Че имаш и нужда.
Самозаблуда.
Ще ги оплакваш
един ден.
Толкова неща
е могло да се свършат.

О, как изчезват
ненаписаните
думи.
Стопяват се
в мъглата
на съзнанието.

Въобще
не случих
на себе си
Хората
какви хора
са им хора

На десет години и половина през юни
светът беше липов, кръгъл и цялостен
ненаяден
от болести
и мъртвости
на любими хора
а през нощта осъзнах, че някога ще умра
разбира се, след хилядолетия
но все пак изглежда неизбежно…

Не заспах през тази нощ от недоумение
как така животът ще продължи без мене
и няма да виждам
да чувам, да знам
какво се случва
изобщо
как така светът ще ме изхвърли от себе си
нали ми е интересен и пълен със загадки
и трябва да науча отговорите на тайните…

Не се уплаших, бях сигурна, че изход има
и на сутринта разбрах, че съм го открила
една липа
засадена
на гроба ми
а корените й дълбоко ще ме пронижат
ще пие липата от соковете ми
и тя ще вижда и чува вместо мене…
Оттогава минаха десетилетия
но завещанието ми
в сила
е…

… ще ни изоставят
десетки пъти,
а ние тях — стотици.

Всеки ден ще им бягаме,
ще се укриваме,
ще плачем в тъмното самички,
ще се молим да ни открият,
преди да сме загинали
от самота.

Но по-често ще е така.

И когато ни намери
Този,
който е
предназначен,
от страх може и да не разберем,
че е Единственият.
…
Макар че едва ли ще ни намери…
ние сме майсторки в криенето…

По гърбиците на баирите шупти зелена козина
И в мекото й ложе се разпенват джанки.
Надеждата, че всяка пролет ще е същото.

Под прозореца на тротоара коте. Чудо!
Тихо и внимателно творение Божие. Нежно.
Жената на града изчезва, прогонена от песовете.

Морето срамежливо се покри със сивата си дреха
на разсъмване.
Ловци на образи и гледки стояхме в трепет.
Съмна се без слънце.

Съборих чаша от сгорещения камък и разлях
напитката на любовта.
Разпръснах имена на не-верността.
Останаха блуждаещи събития
от минали епохи — да ни предсказват бъдещето.

Вали… Изсипва се небесната вода.
Ще освежи и тротоара, и зелените листа.
Пречиства ми душата.
Ще ми измие и колата.

Заваля и спрях на сергия за евтин чадър.
Ровех в чантата за портмонето. И ето,
на паважа ми падна огледацето. Счупи се.
Продавачът се сконфузи. — Нещастна любов!
— каза през зъби.
— За три лева — нещастни девет години! —
извиках в ужас, като преброих парчетата.
Продавачът ме успокояваше — важи то
само за големи огледала, не за това…
Но аз размислих —
не искам да чакам, за да проверя!
Няма с късмета така да се разберем!
Ще трябва от деветте години
да ми приспадне последните седем…
Да не би да са били
те пък любов щастлива?…