Майкъл Периш: Змията в рая

— Проклето изчадие адово! — Изпълнен с възмущение, Мат разбра намерението на чудовището. Гадината искаше от него да се бие с Аруула! И естествено, разчиташе на обстоятелството, че той няма да има сърце да я нарани, докато окованият дух на спътницата му не би имал подобни скрупули.

Нямаше съмнение: Господарят на Етера беше интелигентен, но следваше животински инстинкти. Липсваше му — в истинския смисъл на думата — искрица човечност.

— Умри! — изсъска Аруула, изпълнена с омраза, и скочи срещу него. Тромавостта й осигури достатъчно време за реакция на Мат. Светкавично вдигна дясната си ръка и блокира удара.

— Не сега! — изръмжа той.

Отблъсна Аруула от себе си, така че тя залитна и падна по гръб. В този момент за него щеше да е играчка да метне камата срещу нея, но не мислеше да го прави. Защото така съществото щеше да спечели.

От гърлото на Аруула се отприщи сатанински смях, когато отново се изправи на крака.

— Е — осведоми се тя, — какво ще решиш, Маддракс? Нямаш никакъв шанс каквото и да правиш!

Мат си пое дълбоко въздух.

— Пак сбърка — отговори той с твърд глас. — Все още не си разбрал. Хората винаги имат избор, ако им се даде свободата да го направят. Също и свободата да познаят истинския противник…

С тези думи се обърна светкавично, вдигна камата си, за да я метне. Когато се концентрира в целта си, чудовището разбра какво е намислил. В съзнанието на Мат премина пронизителен писък. Гигантската змия се опитваше да избяга, масивното й тяло се заизвива тромаво.

Ала беше много късно.

Камата на Мат прониза въздуха бързо като стрела и се заби в едно от двете очи на чудовището.

Подпухналото тяло на гигантското влечуго се изправи. Мат чувстваше вълната от омраза и болка, която се носеше срещу него. Аруула започна да трепери с цялото си тяло, нададе див вик — и в следващия миг, когато съществото отново освободи духа й, очите й си възвърнаха цвета.

Жената воин гледаше объркано камата в ръката си, разбра какво е възнамерявала да направи. Обзе я неудържим гняв към създанието. Скочи решително, също запрати оръжието си и другото око на гигантската змия се пръсна във фонтан от зелена кръв.

Съществото се изправи и въпреки телесната си пълнота, буквално в сляпа ярост се понесе към двамата човеци, за да ги смели под себе си.

— Назад! — извика Мат.

Аруула и той се обърнаха, искаха да избягат към дъното на пещерата, но оттам се втурнаха срещу тях орда влечуги.

„Ето ги! Раниха Учителя! Трябва да умрат…“

Мат и Аруула рязко смениха посоката на бягството. Вече нямаха никакво оръжие, бяха беззащитни пред нападателите, а при увеличаващото се надмощие бездруго не можеха да направят нищо. Мат преброи вече двайсет, трийсет от тях, а в пещерата продължаваха да нахлуват все нови и нови.

„Убийте ги! Убийте ги…!“ — Аруула долови мисловната заповед, която цареше в пещерата и изпълваше до пръсване главата на младата жена.

Мислите на Мат препускаха, отчаяно търсеха изход. Да имаше при себе си поне едно от своите оръжия…

Момент! Едно оръжие беше задържал!

Мат бързо бръкна в джоба на гащеризона си и извади последната част от пластичния експлозив. Претегли на ръка безобидното на вид парче пластилин. Макар че беше само една трета от първоначалното количество, щеше да стигне. Точно такова количество вече беше съборило цяла летищна кула.

— Назад към змията! — извика той на Аруула. Младата жена го загледа смаяно, но Мат настоя: — Хайде де! Имам план!

Змийската твар, която се въргаляше в собствения си секрет, предизвикваше високи вълни, извиваше се от болка и гняв и непрекъснато продължаваше да подклажда яростта на слугите си. В това състояние на агония не му беше останало нищо от безусловно надареното с разум същество, каквото го видя Мат по-рано. Животинската страна на създанието беше взела окончателно връх.

Сега запалката! Мат бързо бръкна в нагръдния джоб на гащеризона си, извади голяма колкото цигара запалка и я натисна във взрива. С едно завъртане на върха нагласи забавяне от шейсет секунди. После фиксира с очи широко зейналата уста на змийската твар и изведнъж се оказа в ситуацията на пикчър при решаващо подаване.

Беше последната възможност за подаването на топката, съдбовният момент в една игра на живот и смърт.

Мат се засили и запрати взрива.

Малката топка прелетя във въздуха — и се приземи в пастта на гигантската змия, която дори не я забеляза и веднага я глътна.

— Да се махаме оттук! — Мат дръпна спътницата към себе си, и скочи с главата напред в зелената слуз. Преследвачите останаха за момент по местата си, после се втурнаха подир тях.