Майкъл Периш: Змията в рая

Ярко огнено кълбо се издигна към небето. Създанието изпищя пронизително. Успя да се освободи от пламъците! Горящо като факел, направи още няколко крачки — после се строполи и умря от ужасната смърт, която беше подготвило за Аруула.

Вярващите по трибуните, които наблюдаваха всичко, изпаднаха в паника. Душите им така се разбунтуваха, че чуждата воля, която ги контролираше, изгуби властта си над тях. Оглеждаха се объркани като че ли се събуждат от сън.

По трибуните настана смут, когато хората видяха труповете на влечугите. Освободен от веригите си, духът им задаваше въпроси, искаше отговори, подозираше, че всички са били измамени.

Мат и Аруула видяха достатъчно. Всичко, което искаха, беше колкото е възможно no-скоро да напуснат това място на ужаса. Но когато се обърнаха към най-близкия изход на арената, насреща им се зададе команда въоръжени монаси, които заплашително размахваха ками.

— По дяволите — изруга Мат. Стресна се, потърси с поглед някакъв друг път за излизане от стадиона.

— Натам!

По надлъжната страна на някогашното игрално поле имаше врата, вход към подземните катакомби на стадиона, където едно време са се намирали съблекалните на състезателите.

Мат и Аруула си плюха на петите, бягаха колкото краката им държат. Побеснелите от ярост монаси ги следваха. Насред своя бяг се разделиха с човешките си фигури, превърнаха се в онези гадни смарагдовозелени твари, които можеха да се носят над земята с шеметна бързина. М ги настигаха.

— По-бързо — извика Мат на Аруула, поглеждайки непрекъснато назад.

— Не… мога…

Задъхваше се. Под всичките сажди и кръв лицето й беше побеляло като тебешир. Тежестите на преживяното й дойдоха прекалено много.

Мат метна на бърза ръка спътницата си на рамо и продължи да бяга колкото му държат силите, а зад себе си вече чуваше тропота от краката на влечугите, които се носеха над покритата с пепел земя.

Още трийсет метра го деляха от спасителната врата. Още двайсет и пет…

„Спри! — чу той гласа в главата си. — Спри! Нищо няма да ти направим…“

Можеха да четат мислите му! Можеха да се намесват в съзнанието му и да му заповядват!

Но само, ако той им позволеше…

— Можете да ми… — изръмжа Мат и блокира мислите си, като се концентрира в първото нещо, което му хрумна. Не можеше да каже защо беше тъкмо онази стара песен на „Куин“, но текстът и мелодията се появиха неочаквано в съзнанието му…

В този момент стигна до вратата. Бързо смъкна Аруула от гърба си, шмугнаха се бързо вътре и веднага се заеха да затварят двете стоманени крила.

Ордата влечуги напираше към тях. Тварите изсъскаха гневно, когато разбраха, че ще закъснеят. Една от тях изскочи напред и се засили към вратата — за части от секундата, преди Мат да я затвори.

Покрита с рогови люспи ръка влетя през пролуката и се опита да ги достигне. Аруула изпищя и едва успя да избегне смъртоносния удар. В следващия миг Мат се хвърли с цялата си тежест срещу вратата. Заключалката щракна с приглушен грохот — и отдели лапата на влечугото от собственика й.

Отвън се разнесе остър писък. Откъснатата ръка падна на земята и остана да лежи в локва зелена слуз.

Мат бързо постави резето, а Аруула вдигна отделената от тялото ръка и я разгледа с погнуса.

— Що за същества са това? — попита тя.

— Не знам — отвърна Мат. — Знам само, че искат да ни убият и че трябва да видим как да се измъкнем по най-бързия начин.

Аруула пусна лапата да падне, навлезе малко в изпълнения със зелена флуоресцентна светлина коридор.

— Била съм вече тук — каза тя тихо.

Системата от коридори беше безкрайно дълга. Гъста зелена слуз капеше от тавана и стените, излъчваше зеленото сияние, което осветяваше подземния лабиринт.

С пестеливи думи Аруула описа на Мат всичко, което се беше случило. Разказа му и за първоначалните си видения, за нощното си откритие и за това, че зад монасите от Етера се крие някаква ужасяваща тайна.

— Нито един от монасите не е човек като нас — каза. В действителност това са онези страшни твари. Имат дарбата да проникват в главите ни и да ни накарат да вярваме, че изглеждат като хора.

— Знам — отвърна Мат. — Телепати са — също като теб.

— Може би това е и причината да видя онези неща — предположи варварката.