Майкъл Периш - Змията в рая

Тълпата изобщо не я слушаше. Въпреки това Маатин отново взе микрофона.

— Виждате ли? — попита той, сочейки с едната си ръка полуголата жена. — Виждате ли я как крещи? Тя е обладана от Оргуудоо. Дори и сега иска да ви поквари!

— Долу! Убийте вещицата…!

— Нее! — изкрещя отчаяно Аруула, когато монасите запалиха факлите си и пристъпиха напред. — Чуйте ме, по дяволите! Помогнете ми…!

Беше безсмислено. Никой не я чуваше. Никой не искаше да я чуе. Въздухът беше изпълнен с бушуващ рев. Блъсна я безгранична омраза.

Почувства как я обзема пълна паника, която тя се опитваше с всички сили да сдържа. Поне, казваше си, тези изроди няма да имат удоволствието да ме видят как се моля да пощадят живота ми или как крещя в агония. Щеше да мълчи докрай и да се покаже достойна за народа и произхода си — дори и в смъртта…

Кладата беше запалена. Праханът веднага разпали огъня. Лумна горещина и лютив дим.

Аруула затвори очи. Съвсем спокойно се концентрира вътрешно. Крясъците на тълпата останаха зад нея, също и пърлещият пек на пламъците, които стръвно я облизваха.

Тогава изведнъж нещо трепна в съзнанието й.

Проблясък на надежда.

Стана, както когато всред голямо множество човек изведнъж съгледа познато лице.

Аруула насочи мислите си навън, подслуша изпълнената с омраза тълпа и изведнъж — беше напълно сигурна.

„Маддракс!“ — Той беше някъде оттатък, всред бушуващата, жадна за кръв човешка маса!

„Маддракс! Помогни ми!“

В главата на Маддракс прозвуча някакъв глас. Глас на млада жена. Сам… изгубен… И толкова тих, че почти не го долови и веднага забрави за него.

— Смърт на вещицата! Смърт на вещицата! — крещеше и той в хор с другите и наблюдаваше омаян как жълто-червените пламъци на кладата ставаха все по-големи и все повече се приближаваха до еретичката. След няколко секунди съсипаното й тяло щеше да стане плячка на пламъците…

„Маддракс! Знам, че си там! Моля те, помогни ми…!“

— Смърт на вещицата! Смърт на вещицата!

„Какво става с теб? И ти ли си станал като другите? Вече не знаеш ли коя съм…?“

— Вещицата трябва да умре!

Пламъците и пушекът се издигаха все повече, почти обгърнаха младата жена. Всеки миг бялата й като алабастър кожа щеше да почернее, огънят щеше да погълне плътта й…

— Смърт! Смърт! Смърт! — ревеше Мат. От устните му капеха лиги.

„По дяволите, Маддракс! ПОМОГНИ МИ! ИМАМ НУЖДА ОТ ТЕБ!“

Този нов вик за помощ беше толкова силен, така категоричен, панически и изпълнен с отчаяние, че проникна като снаряд през упойващия вал, който беше обгърнал съзнанието на Мат.

— Какво…?

Мат се стресна, имаше чувството, че се събужда от лош кошмар. Последното нещо, за което конкретно си спомняше, беше мъртвото влечуго, което лежеше пред него, обляно от проблясваща зеленикава кръв…

Огледа се объркано. Намираше се в стария олимпийски стадион, в храма на Вудан, всред буйстващи хора, които ревяха нещо с фанатичен блясък в очите.

— Смърт на вещицата! Смърт на вещицата!

Погледът на Мат попадна върху арената на стадиона — и той усети как го полазват студени тръпки.

Аруула!

Беше завързана за кладата, щеше да бъде изгорена! Пламъците вече я обхващаха, горещината им беше на път да я лиши от съзнание…

„Маддракс… моля…“

Отново чу в главата си нейния глас, сега вече неясен и слаб — и той пристъпи към действие.

Матю Дракс скочи, заслиза с огромни крачки през редиците седалки, направо към арената. Вярващите, които крещяха изпълнени с омраза тиради и които гневно стискаха юмруци, в своя бяс не му обръщаха внимание. А виковете и проклятията на онези, чиито рамене използваше, за да стигне долу, се губеха всред общия шум.

Вече се добра до оградата на арената, прехвърли се през нея. Приземи се меко върху тъмната пепел, откъдето му се хилеше един блед череп.

Мат изтръпна. Игралното поле от неговото време беше превърнато в нива на смъртта…

Аруула не можеше да попречи на сълзите си да потекат. Но упорито мълчеше, стискаше устни. Не биваше да пропуснат нито един жалостен звук.

Пламъците вече я бяха обградили, от всички страни се извиваха към нея огнени езици. Кожата й почерня от сажди, лютивият пушек спираше дъха й. Жената воин водеше последната си битка, искаше да остане храбра до сетния си миг.

Тогава изведнъж го видя.

Маддракс.

Появи се неочаквано, подобно на елнак от войнството на Вудан, за да й помогне.

— Маддракс! — извика високо Аруула.

Маатин, който стоеше пред кладата и изпълнен със задоволство гледаше втренчено пламъците, се обърна. Съгледа спътника на Аруула и избълва страшно проклятие.