Орсън Кард - Ксеноцид

— Nossa Senhora. Откъде, по дяволите, се пръкнаха тези?

— От напълно размътения мозък на Ендър — отвърна Питър.

— От стари и нежни спомени — добави младата Валънтайн.

— Помогнете ми с вирусите — нареди Ела.

Ендър протегна ръка, но тя ги даде на Миро. Не му каза нищо, отбягна погледа му и той разбра. Случилото се с него в Отвъдното бе прекалено трудно за приемане. Каквито и да бяха Питър и младата Валънтайн, те не биваше да съществуват. В създаването на новото тяло на Миро имаше логика, въпреки отвратителната гледка на разпадането на старото. Ела бе съсредоточила толкова съвършено съзнанието си, че не беше създала нищо извън епруветките, взети точно с тази цел. Ендър обаче беше родил цели двама души, и двамата противни по свой собствен начин — новата Валънтайн, защото бе подигравка с истинската; а Питър — заради онова, което беше изрекъл.

— Джейн — прошепна Ендър. — Джейн, тук ли си? — Да.

— Видя ли това? — Да.

— Разбираш ли нещо?

— Много съм изтощена. Никога преди не съм се уморявала. Никога не съм правила толкова трудно нещо. То изразходва… цялото ми внимание отведнъж. А и тези две допълнителни тела, Ендър. Да ме накараш да ги вмъкна в структурата по този начин… просто не знам как успях.

— Не съм искал — оправда се той, но тя не отговори.

— Тук ли възнамеряваш да седиш? — попита Питър. — Останалите вече са навън. С всички онези шишенца за проби от урина.

— Ендър, страх ме е — каза младата Валънтайн. — Не знам какво да правя.

— Нито пък аз — отвърна Ендър. — Господ да ми прости, ако това ти причини болка по някакъв начин. Никога не бих те извикал, за да ти навредя.

— Знам.

— Не — възрази Питър. — Добрият стар Ендър извиква от съзнанието си хубава девойка, която изглежда точно като сестра му на млади години. Хм, Ендър, старче, где обуздаеш ли някога похотта си?

— Само един ненормалник може да си помисли такова нещо — промърмори Ендър.

Питър се разсмя.

Ендър хвана младата Валънтайн за ръката и я поведе към вратата. Дланта й се потеше и трепереше в неговата. Тя изглеждаше толкова реална. Тя беше реална. От прага на кораба обаче той видя истинската Валънтайн, застаряваща, но въпреки това същата грациозна, красива жена, която бе познавал и обичал през всичките тези години.

„Това е истинската ми сестра, онази, която обичам повече от себе си. Какво прави това момиче в ума ми?“

Грего и Ела очевидно бяха казали достатъчно, та присъстващите да разберат, че се е случило нещо странно. И появата на Миро, здрав и енергичен, с ясен говор и толкова жизнен, че сякаш всеки момент ще запее… всички зашушукаха възбудено. Чудо. Там, където бе отишъл корабът, наистина се случваха чудеса.

При появата на Ендър обаче всичко замлъкна. Надали някой можеше да разпознае в онази девойка Валънтайн — само тя знаеше как е изглеждала в юношеските си години. И надали друг освен Валънтайн щеше да познае Питър Уигин в разцвета на силите му — в историческите учебници обикновено се използваха холограми от залеза на живота му, когато евтината, трайна холография за пръв път навлизаше в употреба.

Валънтайн обаче ги позна. Ендър се показа на прага подръка с младата й двойница, Питър се появи веднага зад него. Валънтайн се отдели от Якт и излезе напред.

— Ендър! — възкликна. — Бедно, измъчено дете, това ли успя да създадеш там, където всички желания се сбъдват? — Тя протегна ръка и докосна младата си двойница по страната.

— Толкова е красива. Никога не съм била толкова красива, Ендър. Тя е съвършена. Такава, каквато винаги съм искала да бъда, но не съм могла.

— Не се ли радваш да ме видиш, Вал, скъпа ми Демостен?

— Питър изблъска Ендър и младата Валънтайн встрани. — Нямаш ли нежни спомени и от мен? Не съм ли и аз по-красив, отколкото ме помниш? Аз определено се радвам да те видя. Толкова добре изигра ролята, която ти определих. Демостен. Аз те създадох, а ти дори едно „благодаря“ не казваш.

— Благодаря ти, Питър — прошепна Валънтайн; погледна момичето. — Какво ще правиш с тях?

— Да прави с нас? — престорено се изненада Питър. — Ние не сме негови, та да прави каквото и да било с нас. Може той да ме е върнал, но сега аз се грижа сам за себе си, както винаги.

Валънтайн се обърна към онемялата тълпа. Все пак те бяха видели само трима души да се качват на кораба, бяха станали свидетели как изчезва и как се появява на абсолютно същото място след не повече от седем минути — но вместо трима отвътре излизаха петима, двама от които — непознати. Как няма да се чудят?