Орсън Кард - Ксеноцид

— Ендър! Ендър, стига! Ендър! Той се обърна. Беше Ела.

— Не знам какво става тук, но стига толкова! Имаме само още няколко минути. Помогни ми с тестовете.

Тя имаше право. Каквото и да ставаше с новото тяло на Миро, с изникването на Питър и Валънтайн, най-важното в момента бе Десколадата. Беше ли успяла Ела да я трансформира? Да създаде Реколада? И вируса, който трябваше да освободи хората на Път? Щом Миро бе успял да възстанови тялото си, а Ендър — да повика по някакъв начин духовете от миналото си, имаше възможност, реална възможност, и епруветките на Ела да съдържат вирусите, чиито модели е носила в главата си.

— Помогни ми — прошепна отново тя.

Ендър и Миро — новият Миро, със силни и здрави ръце — взеха епруветките и се заеха с изследването. Беше негативен тест — ако бактериите, водораслите и малките червейчета, които прибавиха в епруветките, оцелеят няколко минути, значи вътре нямаше Десколада. Тъй като при качването им на кораба епруветките гъмжаха от убийствения вирус, това поне щеше да е някакво доказателство, че се е случило нещо, което да ги обезвреди. Дали вътре имаше от новия щам, Реколада, или просто вирусите бяха умрели, тепърва щеше да се установява.

Червеите, водораслите и бактериите не претърпяха трансформации. В предварителните изследвания на Лузитания разтворът с бактериите преминаваше от син в жълт; сега запази цвета си. На Лузитания дребните червейчета бързо умираха и изплуваха на повърхността на епруветките като сива пелена; сега продължаваха да се гърчат и останаха кафявочервени. А водораслите, които при наличие на Десколада-вирус се разпадаха напълно, запазиха нормалната си нишковидна форма.

— Готово — обяви Ела.

— Поне има надежда — съгласи се Ендър.

— Сядайте — нареди Миро. — Ако сме готови, можем вече да се връщаме.

Ендър седна. Погледна мястото, заемано от стария Миро. Осакатеното му тяло вече не приличаше на човешко. Продължаваше да се разпада, отделните му части се превръщаха в прах или се втечняваха. Дори дрехите му се разтваряха и изчезваха.

— Той вече не е част от модела ми — каза Миро. — Няма какво да го държи.

— Ами тези? — попита Ендър. — Защо не се разпадат и те?

— Ами ти? — контрира Питър. — Защо ти не се разпаднеш? Никой няма нужда от теб. Ти си изхабен стар глупак, който не може да задържи и собствената си жена. И никога не си имал деца, жалък дърт евнух такъв. Направи място на истинския мъж. Никой никога не е имал нужда от теб — това, което си сторил досега, аз мога да го направя сто пъти по-добре, колкото до делата ми, никога няма да можеш да постигнеш нищо, което да се сравнява с тях.

Ендър закри лице с дланите си. Такова развитие не си беше представял и в най-лошите си кошмари. Да, беше си давал сметка, че отиват на място, където от съзнанието им да могат да се родят какви ли не неща. Никога обаче не беше предполагал, че Питър може още да съществува там. Мислеше си, че е превъзмогнал старата омраза преди много години.

Ами Валънтайн — защо трябваше да създава друга Валънтайн? Толкова млада и съвършена, мила и красива? На Лузитания го чакаше истинската Валънтайн — какво щеше да си помисли, когато види какво е родило съзнанието му? Може би щеше да се почувства поласкана да разбере колко дълбоко я е пазил в сърцето си; но можеше да си помисли, че цени повече онова, което е била, не това, което беше сега.

Щом вратата се отвори, най-тъмните и най-светлите тайни на сърцето му щяха да излязат наяве.

— Изчезвайте — заповяда им той. — Разпаднете се.

— Първо ти, старче — настоя Питър. — Твоят живот приключи, моят едва започва. Трябваше да го направя още на Земята, на тази стара, уморена планета — да те хвана и да те убия със собствените си ръце. Да прекърша врата ти като макарон.

— Опитай — изсъска Ендър. — Вече не ме е страх от този хлапак.

— Изобщо не можеш да ми се противопоставиш. Никога не си могъл и никога няма да можеш. Прекалено си мекушав. Ти си като Валънтайн. Все се колебаеш и не предприемаш онова, което трябва. Това те прави слаб и безпомощен. Затова толкова лесно мога да те унищожа.

Внезапно блесна светлина. Какво беше това, смърт в Отвъдното? Дали Джейн бе изгубила модела на структурата им? Дали бяха на път да се взривят, или падаха върху някое слънце?

Не. Вратата се беше отворила. Светлината на лузитанската утрин бе нахлула в мрачното помещение.

— Ще излизате ли най-после? — изкрещя Грего и подаде главата си вътре. — Ще…

Той ги видя. Размърда беззвучно устни, докато ги преброи.