Орсън Кард - Ксеноцид

— Това никога няма да се случи.

— Навремето си мислех, че някой ден ти може да станеш бог на Път. Сега виждам, че вместо да защитаваш този свят, ти си се превърнал в най-тъмния му враг.

Хан Фейдзъ закри лице и излезе. Сълзи на горест се зарониха от очите му. Докато Цинджао чуваше гласа на боговете, той никога нямаше да може да я убеди. Ако получат вируса обаче, ако боговете замлъкнат, може би тогава щеше да го послуша. Може би тогава щеше да я върне към здравия разум.

Те седяха в космическия кораб — приличащ повече на два метални котела, захлупени един върху друг, с врата от едната страна. Проектът беше на Джейн, изпълнен бе прилежно от работниците на Царицата на кошера и имаше много различни уреди от външната страна. Въпреки многобройните сензори обаче той не приличаше на никой друг космически кораб. Беше прекалено малък и не притежаваше никакъв двигател. Единствената сила, която щеше да го мести в пространството, бе невидимата аюа, скрита в тялото на Ендър.

Тримата пътници седяха в кръг. Имаше шест места, защото Джейн бе предвидила да пренася повече хора, ако може да се използва отново. Бяха седнали през една седалка, така че оформяха триъгълник. Ендър, Миро, Ела.

Бяха си взели сбогом с всички. Сестри и братя, други роднини и много приятели се бяха събрали да ги изпратят. Отсъствието на една личност обаче им причиняваше особена болка. Новиня. Съпруга на Ендър и майка на Ела и Миро. Тя не искаше да участва в това. Нейното отсъствие бе единственото, което помрачаваше настроението им.

Останалото бяха смесени чувства на страх и възбуда, надежда и скептицизъм. Можеше да са само на стъпка от смъртта. А можеше след броени минути епруветките на Ела да се напълнят с вирусите, които да донесат освобождение на два свята. Можеше да участват в първия от нов тип полети, които да спасят двата разумни вида, заплашени от ДМ устройството.

А можеше просто да се окажат трима глупаци, които да седят сред тревистите поля около човешката колония на Лузитания, докато в кутията им не стане прекалено топло и задушно и това не ги принуди да излязат. Никой от присъстващите нямаше да им се присмее, разбира се, но после из целия град щяха да им се подиграват. Това щеше да е смях от отчаяние. Щеше да означава, че няма спасение, няма свобода, само още и още страх, докато смъртта не ги порази по някой от многото възможни начини.

— Тук ли си, Джейн? — попита Ендър. Гласът й прозвуча тихо в ухото му:

— Докато се занимаваме с това, Ендър, не мога да отделя нито част от капацитета си, за да разговарям с теб.

— Значи ще си с нас, но няма да говориш. Откъде да знам, че си тук?

Тя се изсмя тихо:

— Глупчо такъв. Щом ти си тук, значи и аз съм с теб. А ако не съм вече в теб, тогава просто няма да има „тук“.

Ендър си представи как се разпада на трилиони частици, които се разпръскват из хаоса. Личното му оцеляване не зависеше само от това, дали Джейн ще запомни структурата на кораба, а и от запазването на собствения му модел в съзнанието му. Само че той нямаше представа дали съзнанието му е достатъчно силно, за да се справи.

— Готови ли сте? — попита Джейн.

— Пита дали сме готови — повтори Ендър.

Миро вече кимаше. Ела наведе леко глава. След това бързо се прекръсти, стисна епруветките в скута си и кимна.

— Ако успеем да отидем и да се върнем, Ела, това ще е успех — окуражи я Ендър, — дори да не създадеш вирусите, които искаш. Ако корабът работи добре, можем да опитаме пак. Не мисли, че всичко зависи от това, което си представиш сега.

Тя се усмихна:

— Провалът няма да ме изненада, но съм подготвена и за успех. Екипът ми е готов да разпръсне стотици бактерии из този свят, ако се върна с вируса Реколада. Шансът не е голям, но след петдесетина години климатът на планетата може отново да започне да се саморегулира. Представям си как овце и крави пасат тучната трева на Лузитания, как в небето се реят орли. — Тя отново сведе поглед към епруветките в скута си. — Отправих молитва към Богородица същият Свят Дух, който роди Господ в утробата й, да дойде и да създаде живот в епруветките ми.

— Амин — каза Ендър. — А сега, Джейн, ако си готова, действай.

Отвън останалите също чакаха. Какво очакваха? Корабът да запуши и да се завърти лудешки? Да отекне гръм или да блесне мълния?

Корабът си стоеше. Стоеше и стоеше, без да мърда, без да се променя. И изведнъж изчезна.

Когато се случи, те не почувстваха нищо. Нито звук, нито движение, които да подскажат, че са се прехвърлили от реалността в Отвъдното.