Орсън Кард - Ксеноцид

— Ти ще заминеш ли с новия кораб, ако това проработи?

— Ние ще създадем царици-дъщери, които ще отнесат спомените ми със себе си на другите светове. Самите ние обаче ще останем тук. Това място, на което съм излязла от пашкула си, е мой дом завинаги.

— Значи ти си вкоренена тук също като мен.

— Затова са дъщерите. Да отидат там, където ние никога няма да стигнем, да занесат спомените ни на места, които никога няма да видим.

— Ние обаче ще ги видим. Нали? Ти твърдиш, че филотичните връзки ще останат.

— Размишлявахме за това пътуване през времето. Ние живеем дълго, ние, бъгерските гнезда, и вие, дърветата. Нашите дъщери и техните дъщери обаче ще ни надживеят. Това не може да се промени.

Цинджао изслуша възможностите, между които трябваше да избира.

— Какво ме интересува решението ви? — попита тя, след като свършиха. — Боговете ще ви се изсмеят.

Баща й поклати глава:

— Не, няма да ни се изсмеят, дъще моя, Величествено ярка. Боговете не се интересуват от Път повече, отколкото от всеки друг свят. Учените на Лузитания са на път да създадат вирус, който да ни освободи. Няма да има повече ритуали, няма да робуваме повече на мозъчните си дефекти. Затова отново те питам. Ако може да се постигне, трябва ли да го правим? Със Сиванму вече сме изработили план за действие, измислили сме как да обявим какво смятаме да правим, така че народът да разбере, да избегнем убийствата на богоизбрани и да осигурим плавното отнемане на привилегиите им.

— Привилегиите са нищо. Ти сам си ме учил. Те са само начин, по който другите хора изразяват почитта си към боговете.

— Уви, дъще, де да споделяха повече богоизбрани това скромно виждане за общественото ни положение. Прекалено много от тях си въобразяват, че са в правото си да потискат останалите само защото боговете им говорят.

— Тогава боговете ще ги накажат. Аз не се страхувам от вашия вирус.

— Напротив, Цинджао, вижда се.

— Как мога да убедя баща си, че не вижда онова, което смята, че вижда? Единственото, което мога да кажа, е, че съм сляпа.

— Да, моя Цинджао, сляпа си. Сляпа от инат. Сляпа за собственото си сърце. Защото дори сега ти трепериш. Ти никога не си била сигурна, че не съм прав. Откакто Джейн ни показа естеството на гласовете, които чуваме, ти не можеш да познаеш истината.

— Значи не мога да позная изгрева. Не мога да съм сигурна, че съм жива.

— Никой не може да е сигурен, че е жив, а слънцето си стои все на едно място, ден и нощ, нито изгрява, нито залязва. Ние сме онези, които изгряваме и залязваме.

— Татко, аз изобщо не се боя от този вирус.

— Тогава решението е взето. Ако лузитанците ни осигурят вируса, ние ще го използваме.

Хан Фейдзъ се изправи, за да излезе от стаята й. Гласът й обаче го спря, преди да стигне до вратата.

— С това ли ни наказват боговете?

— С кое? — попита той.

— Така ли ще накажат Път за предателството ти към Конгреса, който се ползва с тяхната подкрепа — като изпратят вирус, който да заглуши гласовете им?

— Иска ми се куче да ми беше отхапало езика, преди да те науча да мислиш по такъв начин.

— Кучета вече разкъсват сърцето ми. Татко, моля те, не позволявай размирните ти идеи да предизвикат боговете да замлъкнат завинаги за този свят!

— Ще го направя, Цинджао, за да не могат повече ничия дъщеря или син да се превърнат в роби като теб. Когато си представя как се взираш в дъските, докато следиш дървесинни жилки, ми се приисква да разкъсам на парчета онези, които са ти го причинили, така че от кръвта им да се образуват ивици, които с удоволствие бих проследил.

Тя заплака:

— Татко, моля те, не предизвиквай боговете.

— Сега съм решен повече отвсякога да използвам вируса.

— Какво да сторя, за да те разубедя? Ако не кажа нищо, ти ще го направиш, а когато ти говоря и те моля, решителността ти става още по-голяма.

— Знаеш ли как можеш да ме спреш? Приеми, че гласовете на боговете са плод на мозъчно увреждане, после, след като се уверя, че си осъзнала истината, можеш да ме убедиш, че такава рязка и пълна промяна ще навреди на хората.

— Значи, за да убедя баща си, трябва да го излъжа, така ли?

— Не, моя Величествено ярка, за да убедиш баща си, трябва да му покажеш, че разбираш истината.

— Аз разбирам истината. Разбирам, че някакъв враг те е откраднал от мен. Разбирам, че сега ми остават само боговете и майка ми, която е сред тях. Моля се на боговете да ми позволят да умра и да се присъединя към нея, за да не страдам повече от болката, която ми причиняваш, но въпреки това те ме държат тук. Мисля, че това означава, че те искат да продължавам да ги почитам. Може би аз още не съм се пречистила достатъчно. А може би знаят, че ти скоро ще промениш решението си и ще се върнеш при мен, че отново ще започнеш да ги почиташ и да ме учиш как да бъда тяхна вярна служителка.