Орсън Кард - Ксеноцид

Валънтайн обаче подозираше, че тази липса на жизненост се дължи повече на страха. Никой не говореше за това открито, но тя чуваше достатъчно полугласни реплики, забелязваше достатъчно плахи погледи към възвишенията на север от града, за да се досети. Не мисълта за наближаващата флотилия потискаше тези хора. Нито срамът от унищожаването на пекениносовата гора. Причината бяха бъгерите. Тъмните силуети, които от време на време се показваха върху възвишенията или от високата трева около града. Децата ги сънуваха в кошмарите си. Страхът от тях караше сърцата на възрастните да се свиват. Историческите холограми от войните срещу бъгерите постоянно се преглеждаха в библиотеката — хората изпитваха непреодолима нужда да гледат кадри от победата на хора над бъгери. Това обаче само подхранваше страха им. Отвлечените заключения, че бъгерската култура била красива и достойна да съществува, както я описваше Ендър в „Царицата на кошера“, избледняваха пред постоянното присъствие на бъгерските работници.

„Нима всичките ни усилия са отишли напразно? — питаше се Валънтайн. — Моите, на историчката, опитваща да убеди хората да не се боят от чуждите същества, а да ги разглеждат като рамани. И на Ендър с прочувствените му книги «Царицата на кошера», «Хегемона», «Животът на Човек» — какво е тяхното влияние в сравнение с инстинктивния страх от тези страховити гигантски насекоми? Цивилизацията е просто една преструвка; когато над нас надвисне опасност, ние пак се превръщаме в обикновени маймуни, забравяме разумните двукраки, за които искаме да се представим, и отново ставаме космати примати на входа на някоя пещера, опитващи да прогонят врага с крясъци, размахващи тежки камъни, готови да ги използваме, ако се приближи прекалено много.“

Сега тя се намираше в чистата, безопасна сграда, не толкова потискаща, макар че изпълняваше функция не само на център на градското управление, а и на затвор. Място, където гледаха на бъгерите като на съюзници — или поне като на незаменим фактор за поддържане на реда. Все пак имаше хора, напомни си Валънтайн, способни да превъзмогнат животинските си инстинкти.

Когато отвори вратата на килията, Олядо и Грего лежаха върху два нара с разпръснати пред себе си листове. Дори компютърът бе покрит, така че и да работеше, дисплеят не можеше да функционира. Килията приличаше на типична детска стая, още повече като се прибави гледката на опънатите нагоре боси крака на Грего, опрени о стената и тропащи в неравен ритъм. Каква ли мелодия звучеше в главата му?

— Добър вечер, лельо Валентина — поздрави я на португалски Олядо.

Грего дори не я удостои с поглед.

— Преча ли?

— Точно навреме идваш — каза Олядо. — На път сме да разгадаем принципите на пренареждането на вселената. Открихме, че това може да бъде причинено от силно желание и че всички живи същества изникват като от нищото навсякъде, където има нужда от тях.

— Ако всичко може да се постигне със силно желание, можем ли да си поискаме да летим по-бързо от светлината?

— В момента Грего прави изчисленията, затова е толкова неадекватен. Да. Мисля, че е измислил нещо, защото преди броени минути крещеше и танцуваше от радост. Нещо като ефекта на шевната машина.

— Моля? — не разбра Валънтайн.

— Това е един стар научен анекдот. Хората, които искали да изобретят машина за шиене, все се проваляли, защото опитвали да пресъздадат ръчния процес на прекарване през плата на игла, в задната част на която се намирало ухо за вдяване на конеца. Това изглеждало най-логично. Докато накрая някой не се сетил да сложи ухото в предния край на иглата и да използва два конеца. Напълно неестествен, непряк подход, който все още не мога да разбера.

— Значи ще си ушием път през пространството, така ли?

— В известен смисъл. Най-късото разстояние между две точки не винаги е права линия. Хрумна ни от това, което Андрю е научил от Царицата на кошера. Когато създавали нова царица, те извиквали някакво същество от друга времево-пространствена система. Грего веднага го сметна за доказателство за съществуването на алтернативни реални нереалности. Не ме питай какво иска да каже. Аз си изкарвам хляба с производство на тухли.

— Нереална реалност — поправи го Грего. — Разбрал си точно обратното.

— А, ти се събуди — установи Олядо.

— Сядай, Валънтайн — покани затворникът гостенката си. — Килията не е много луксозна, но все пак тук аз съм домакин. Изчисленията още изглеждат безумни, но Ще се наместят. Ще се наложи да прибягна до помощта на Джейн за по-сложните сметки и някои симулации, но ако Царицата на кошера е права и ако съществува алтернативно измерение, от което филотите могат да прескачат в нашето, и ако в това измерение — да го наречем „отвъдно“ — наистина има филоти като в нашето, но неподредени по природните закони, а представляващи групи от вероятности, тогава може да се получи така…