Орсън Кард - Ксеноцид

— Обсъдихме го. И нямаме представа кое е правилно и кое — не. Засега въпросът не е актуален, защото още не сме разчели генома на Десколадата и това може никога да не стане. Ако успеем обаче, изборът трябва да е ваш.

— На народа на Път?

— Не. На вас, Хан Фейдзъ, Сиванму и Хан Цинджао. Само вие знаете какво ви е причинено и макар че дъщеря ти не го вярва, тя е представител на всички вярващи и богоизбрани на Път. Ако успеем в изследванията, ще поставим въпроса и пред нея. Обмислете го и вие. Има ли начин този план да бъде изпълнен на Път, без да доведе до насилие? И ако има, трябва ли да бъде направено? Не, не казвайте нищо сега, не решавайте нищо. Обмислете го добре. Ние нямаме думата. Само ще ви информираме, ако успеем. Оттам насетне всичко зависи от вас.

Лицето на Ела изчезна. Джейн се задържа още малко.

— Струваше ли си да те будим? — попита.

— Да! — изкрещя Сиванму.

— Хубаво е да откриеш, че си нещо повече от това, за което си се мислила, нали?

— О, да.

— Лягай сега да спиш, Сиванму. Ти също, господарю Хан — личи си, че си изтощен. Ако се разболееш, няма да си ни от голяма полза. Както Андрю винаги е обичал да казва, трябва да правим всичко, без да губим способността да го правим.

След тези думи и тя изчезна.

Сиванму отново заплака. Хан Фейдзъ седна до нея на пода, притисна главата й до рамото си и започна бавно да я люлее.

— Шшт, дъще, сладка моя. В сърцето си ти вече си знаела коя си, а също и аз, също и аз. Името наистина ти отива. Ако учените на Лузитания успеят, ти ще станеш Майка — Повелителка на този свят.

— Господарю Хан — прошепна тя. — Плача и за Цинджао. Аз получих повече, отколкото съм се надявала. Коя обаче ще бъде тя, когато престане да чува гласа на боговете?

— Надявам се тогава отново да стане истинската ми дъщеря. Да бъде свободна като теб, дъщерята, която дойде при мен като цветен листец по водите на зимната река, донесена от земите на вечната пролет.

Той я държа още дълго така, докато тя задряма на рамото му. След това я върна на постелката й и се оттегли в своя ъгъл, за да поспи. За пръв път в сърцето му гореше надежда.

Когато Валънтайн отиде да види Грего в затвора, кметът Ковано й съобщи, че Олядо бил при него.

— Олядо не трябва ли да е на работа?

— Шегуваш ли се? Той гледа съвестно на професията си, но мисля, че спасяването на света оправдава един пропуснат следобед.

— Не хранете прекалени надежди. Помолих го да помогне, надявах се да помогне, но той не е вещ във физиката.

Ковано вдигна рамене:

— Аз не съм тъмничар, но обстоятелствата ме принудиха да стана. Не знам дали е свързано с посещението на Олядо или с идването на Ендър преди известно време, но долавям повече възбуда от… е, от друг път, когато затворниците са трезвени. Разбира се, пиянство е основната причина, поради която задържаме хора в този град.

— И Ендър ли е идвал?

— Направо от Царицата на кошера. Иска да говори и с теб. Нямах представа къде можем да те открием.

— Да. Е, ще ида да го видя, след като свърша тук. Преди, да дойде, бе прекарала известно време със съпруга си. Якт се канеше да се върне в космоса със совалката, за да подготви собствения си кораб за бързо отпътуване, ако се наложи, и да провери дали първият заселнически кораб на Лузитания е годен за полет след толкова десетилетия. Бяха го използнали единствено за склад на семена, гени и зародиши на земни растения и животни, в случай че някой път потрябват. Якт щеше да остане в орбита поне седмица и Валънтайн не искаше да го пусне, без да прекарат няколко часа заедно. Той щеше да я разбере естествено — съзнаваше добре под какво ужасно напрежение са всички. Валънтайн обаче си даваше сметка, че ролята й не е толкова ключова в събитията. Едва по-късно щеше да седне и да ги опише за историята.

Когато остави Якт обаче, тя не отиде направо в кметството. Разходи се из центъра на града. Трудно бе да се повярва, че преди броени дни тук се е трупала настървена тълпа, пияна и гневна, обхваната от убийствен бяс. Сега цареше покой. Дори тревата се бе възстановила.

Но спокойствието не беше пълно. Когато беше видяла града при пристигането си, на това място, в сърцето на колонията, по цял ден кипеше усилена дейност. Сега пак се виждаха минувачи, но бяха мрачни, дистанцирани. Вървяха със сведени очи, следяха внимателно земята пред краката си, сякаш се опасяваха, че ако погледнат на друга страна, ще се спънат и паднат.

От една страна, това поведение вероятно се дължеше на срама, разсъждаваше Валънтайн. Сега във всяка постройка на града зееха дупки на местата на тухлите, откъртени за строежа на новата църква. Много от тях се виждаха от централния площад.