Орсън Кард - Сянката на Ендър

Важната разлика беше в начина, по който той ръководеше останалите. Те му служеха с пламенна преданост, а не с вечното леко сърдитото подчинение, което Бийн получаваше от тях. Отначало това помагаше. Но той бе спечелил тази преданост чрез наблюдателност — забелязваше не само какво става в битката, но и какво става в главите на подчинените му командири. Беше строг и понякога дори сприхав — даваше им да разберат, че очаква от тях да надминат себе си. И все пак умееше да придава интонация на съвсем невинни думи, да им засвидетелства признание, възхищение, близост. Те се чувстваха признати от онзи, от чието признание се нуждаеха. Бийн просто не знаеше как се прави това. Той винаги ги насърчаваше по-явно, малко нескопосно. За тях неговото признание имаше по-малка стойност, защото изглеждаше някак изчислено. Така си и беше. А Ендър… просто си беше Ендър. Той излъчваше авторитет така, както дишаше.

Значи на мен са ми врътнали някакъв генетичен ключ и са ме превърнали в интелектуален атлет. Мога да вкарам гол с топката от всяко едно място на терена. Но да знаеш кога да ритнеш… Да знаеш как да съставиш отбор от групичката играчи. Какъв ли ключ бе врътнат в гените на Ендър Уигин? Или бе нещо по-дълбоко от механичния гений на тялото? Дали съществуваше дух и дали това бе Божията дарба на Ендър? Ние го следваме като послушници. Искаме от него да извади вода от скалата.

Мога ли и аз да се науча на това? Или ще стана като толкова много автори, пишещи за войната, които изучих, обречени да бъдат втора ръка войници на бойното поле — запомнени само заради хрониките си и обясненията за гения на друг командир? Ще напиша ли после книга за това, как се е справил Ендър?

Нека Ендър си я напише тази книга. Или Граф. Тук аз си имам задължения и когато приключа с тях, сам ще си избера работа и ще вложа в нея всички сили. Ако ме запомнят само като един от спътниците на Ендър — тъй да бъде. Да служиш при Ендър само по себе си е награда.

Но, ах, как го болеше, докато гледаше колко щастливи са останалите и как не му обръщат никакво внимание, освен за да се закачат с него като с малко братче, като с талисман. Колко ли гадно им е било, когато ги командвах аз…

А най-лошото беше, че и Ендър се държеше така с него. Не че позволяваха на някого от тях да види командира си. Но по време на дългата раздяла Ендър очевидно бе забравил как някога бе разчитал на Бийн. Сега разчиташе най-вече на Петра и на Алей, на Динк, на Шен.

На онези, които никога не са били в една армия с него. Бийн и останалите взводни командири от армия „Дракон“ все още бяха полезни и заслужаваха доверие, но когато предстоеше мъчна задача, която изискваше творчески подход, Ендър никога не се сещаше за Бийн.

Нямаше значение. Не можеше да мисли за това. Бийн знаеше, че — редом с първото му назначение като един от командирите на ескадрили — има да върши и друга, по-важна работа. Трябваше да наблюдава как протича всяка битка от началото до края, готов във всеки миг да се намеси, ако Ендър се разколебае. Ендър като че не се досещаше за доверието, с което Бийн се ползваше сред учителите, но Бийн си го знаеше и понякога това го разсейваше. Особено когато изпълняваше официално възложените му задачи — тогава Ендър му се ядосваше, че е малко по-бавен, не внимава достатъчно или не се справя според очакванията. Ендър обаче не знаеше, че всеки миг — ако получеше сигнал от началника — Бийн можеше да поеме и да продължи да осъществява плана на Ендър, да ръководи останалите командири на ескадрили, да спаси играта.

Отначало това поръчение му изглеждаше безсмислено — Ендър бе здрав и в чудесна форма. Но после дойде промяната.

Стана в деня, когато Ендър небрежно, им спомена, че неговият учител е по-различен от техните. Наричаше го „Мейзър“ и говореше за него прекалено често.

— Сигурно е минал през ада, докато е растял — с това име… — отбеляза Том Лудата глава.

— Когато той е растял, това име не е било прочуто — отвърна Ендър.

— Всички толкова възрастни хора вече са мъртви — забеляза Шен.

— Не и ако са пътували дълги години с кораб, движещ се със скоростта на светлината, и после са ги върнали обратно.

Чак тогава им стана ясно.

— Твоят учител е онзи същият Мейзър Ракъм?!

— Нали знаете — разправят, че бил възхитителен герой? — попита Ендър.

Знаеха и още как.

— Онова, което не споменават, е, че е страшен тиранин.

После започна новата симулация и те отново се заловиха за работа.