Петко Тодоров: В сянката на Назарянина

Празника на Христовото възкресение, тъй радостно срещан на земята, там на онзи свят, в рая, праведниците го празнуваха още по-дружно и от сърце. В тъмни зори бяха станали всички на крака, подранил беше и стария раб от Мизия, макар сега никой да не стои над главата му и отколе тука той се сеща като у дома си.

Такъв навик си взе още от времето, когато отбива тежките дни на земния си живот в Ерусалим. Всеки празник, ако има воля да отдъхне, той дълго ще се излежава на одъра си, протегне се — пак задреме, докато на другаря — онзи плещестия Трак — додее вече да го гледа, ще го повлече за краката, свали го и го накара да стане. Само за Великден станаха и двамата, преди още звезди да изгаснат над плешивите бърда край града.

Мизиеца тръгна към широкия друм, оттатък, дето бе най-голямата върволица. Отблизо и далеч бяха плъпнали хора и ни шумна реч отнейде, ни гласен смях, всички говореха кротко, като че никой не иска да наруши радостта и величието на празника. Във ведрата утрина също тъй благоухаеха и червените поляни от шибой, и изправените по завоите като кипариси храсти кичест босилек и с росен лъх погалваха сърцето на стария раб. Той още по-леко стъпваше надолу и в тази ведрина и благоухание с неволно умиление припомняше сиротния си живот на земята, дето първия дъх на пролетта той поемаше заедно със соления мирис на изпотените осли, с които ходеше да изхвърля смет из къщата на господаря си или с миризмата от изгнили листе, когато разкопаваше около корените на пиниите в градината му…

На широкия друм вървяха праведниците по трима, по четирима наред и както след отпуск на черкова: застигат се, кимнат благочестно с глава и отминават. Той се спря отстрана на друма, попогледна минувачите и току върволицата повлече и него нататък към моравата; там бе празника, игрите и радостта на рая.

От две страни дебели стволести дървеса засенили със своята прозрачна зеленина и в леката им зеленикава сянка, на люлки изплетени от лозини, тук на възбог се подема бяла одежда, таме през шумата се провира златен луч и догонва надолу руса глава да целуне по чело. Малко по-нагоре между дървесата някои се залутали, навярно търсят лугачки — на всяко коляно на тънката лугачка фунийка е завита и праведниците се навеждат като деца да пият събраната в тях роса. Други, отминали люлки и росата по лугачките, плъпнали по цветистия хълм момина сълза и теменужки да берат. Отдолу пък сред най-голямата навалица, в одежди от сняг по-бели, хор ангели е запял: в стройна сребриста песен пее славата на сина божия, който на този същи ден се върна утруден от земния си живот в небесното царство.

Старият раб имаше лек нрав, само трябаше му другар, с него да отвори сърце за радост и игране. Самичък той ни се спря при някого да завърже приказка, ни се помами от нещо — завърна и отиде да послуша песента на ангелите: тая песен за първи път се е запяла на днешния ден, когато той влезе в рая…

Оставил свои горе сред скалистата клисура на Балкана, от малък беше тръгнал немил-недраг да си дири късметя по чужбина и подмятан от една несрета на друга, сам не видя кога на бреговете на Адриатика се озова. По онова време на тези места като мравуняк сновяха дружина след дружина върли латини; де кого срещнеха, правеха с него каквото си щат. Мизиеца го вземаха уж колкото да им покаже пътя през планините нагоре, после не рачиха да го отпуснат, помъкнаха го със себе си — все направо, към изгрев-слънце, чак додето сушата се свърши. Оттам се качиха на кораби пак все към изгрев-слънце — той вече си отзе някога да може да се върне насам или свой в живота си да срещне. Вървяха ден и нощ, ден и нощ едно небото над главите им и морските глъбини под тях. — Мизиеца, свит на кълбо край мачтата, няколко време не бе турял троха в уста и не знаеше жив ли е или не. Най-подир сред затихнали мраморни вълни отдалече се показаха златни брегове, по тях озарени от кървава вечерна зара заблестяха високи дебели стени и странника сякаш отново се роди.

Това беше незнаен край, отдето щъркели и лястовици пренасят на криле си пролетта към Балкана; край през земи и морета: той по мизийски пригоря едва като блян се долавя, кога полъхне долняка и в притома зачезнат сърца невнятно по какво, бозна накъде… Макар и всред зима, оливите и смокините бяха разцъфтели, ширните нивя избуяли до пояс и по прашния друм керванът осли се точеше между тях; из долината се надигна слънцето и се огледа в море от бисерна роса, негде високо от небото разсипа чуруликания чучулигата; по склона от село се занизаха със стомни на глава бавен ред еврейки към извора надолу.