Мизиеца, надсмогнал вече и на учудванията си от приказките на Трака, и на неговите богохулства и роптания, беше дошел на себе си, спокойно го гледаше, непоколебим в своята любов и вяра: — На тебе в гърдите вместо сърце камък тряба да стои, промълви най-подир той, като свърши отпущеника. Пък и камък и да беше, и той щеше да омекне през този човек. Слушам те сега, като приказваш, и се чудя самичък: как можа всяка негова дума, всичко, що стана наоколо му, тъй да извърнеш, че съвсем опако да излезе… Ти ще си едничък останал от горния свят и от долния, дето не можа славата на Назарянина да прослави, и едничък, на когото той се не досвидя.
С тези думи Мизиеца сякаш запуши устата на отпущеника, той наведе глава и замлъкна. И двамата като че нямаше какво повече да си кажат: те бяха вече сити един на друг и макар след толкова дълга раздяла, пак ги налетя да си хване всеки своя път, за да се не срещнат никога. Мизиеца поглеждаше другаря си, кога да стане, само той превил нозе, като че беше натегнал на мястото си, помайваше се още.
В живота си, ни на небото, ни на земята, Трака не бе се отпущал да завърже надълго разговор с някого. Той беше планинец; там като се понесеше самичък през дол и бърдо, не му трябаше са другиго да се раздумва. Колкото подире и да се блъска между бъбривия еврейски свят, не стана от разговорчивите. Но сега кой знай как, като се излъга да се разприказва, не можеше сам да надвие себе си, да се не доизкаже.
Наоколо широко в рая беше все тъй тихо; ни глъчка да се счуе отнякъде, ни насам да се мерне някой. По тъмната трева на полянката горяха няколко златни петна от слънчеви лучи, мерни съгласни гугукания на гълъби се преливаха все тъй отсам-оттатък през граните на брезите и един едва долавян ветрец струеше отгоре и разнасяше благоуханията на разцъфтелите дървеса, сякаш с тях да укроти размирената душа на отпущеника.
И както от хубостта и ведрината на пролетта човека наляга някаква сладостна умора и се отпуща, така също невнятно за самия Трак в тишината на рая и неговия гняв като да се омекчи. Както беше изгубил глава, той изкриви очи към другаря си и с тих, като че съвсем не със свой глас поде:
— Кажи ми: колко обич, колко почит, нещо останало ли е бари в един кът на мойта сиромашка душа: да сетя, че и аз съм човек, та да артиса и у мене почит и милост за другите? Живях — кой отде се показа, и ме отритна; и да съм носял капка добрина у себе си, колко пъти я изцедиха и пресушиха и затъпкаха в калта! Умрях — смисли ли някой за мене? Муха — пръкнала се кой знай върху коя купчина смет, бръмнала, махнал някой с ръка, там и залепнала. За мене, пък и за тебе, и за всички като нас — толкова! Че не стига туй, ами отгоре и длъжен ме изкарват още: на тогоз се поклони, слушай и върви подир оногози, насилят ме да обичам еди-кого си. — Защо? — Защото той отишел да го разпънат с двама нехранимайковци. Тъй, тъй, най-вече за туй! Като че тези нехранимайковци силом са го теглили да върви с тях. Като че нарочно той не избра с тях да тръгне, за да може още повече бялото върху черното да личи. — Да изопачаваш ли се вика туй или да не си затваряш очите и да казваш всяко нещо с името му, не знам! — И като викнали всички да го жалят, дето с таквизи като нас го разпнали, че и ти си отворил уста и пред мене дори. — На мене по-леко беше да вися на кръста. Мене майка не е раждала — като гъба съм поникнал в гората. Моите ръце и нозе са от дърво, — не бяха пробили месо гвоздеите!… Най-подир аз нали съм вече нищо и никакво, от мене по-долу няма ни на небото, ни на земята. Защо им е притрябала мойта почит и мойта обич? Та се врат като шугави овци, да го набиват в очите ми. Той е цар, цар на царете, син божий. На кръста му още беше написано — хем и на гръцки, и на латински, и на еврейски. Да го четат всички и да го видят. — Нямам аз нищо с него, каквото и той с мене. На моя безимен кръст никой не попита кой е и що е този, дето виси. Евреин ли е, поганец ли е, каква вяра е? Ако не за друго: ай тъй да се засмее, да се подиграе бари с мене. Аз и за една подигравка бях петимен.
Ама и да попиташе: самичък отколе бях забравил името си и не помнех себе си. Когато на име никой не ми е продумвал, пък за вкъщи кога да помисля и каква полза! Не мога да се открадна до механата да прескоча — дома ли ще се върна? Дори и да ме отпуснаха да си ида на Балкана: вече нищо нямаше да намеря та. Братята ми са разделили откога стоката на баща ми — и забравили. Като ме видят, ще рекат, върнал съм се да си диря пая и щяха да вземат да шушукат как да се отърват от мене. Да намерех още майка си жива…
Читать дальше