Петко Тодоров: В сянката на Назарянина

В уречения час послушниците на свети Петра се закатериха по върлините да избият залостените клинове, откопчаха мандалата, после едни потеглиха дясната каната, други лявата, завъртяха се, заскрибуцаха забити в земята спонци, вратите утесаха като харман тревата пред прага и широко се разчекнаха.

Изведнъж, сякаш държани на въже, се урна тълпа грешници, втиснаха се и задръстиха вратата. Един напира отсам, оттатък друг заблъскал с лакти, не могат да излазят. Пъхтят и се кривят почернели и изюдени от мъка лица, тоз се изплъзне на тъй, онзи на инак, един през други наизлязоха на мегданя. С широко отворени очи всеки затърси своите. Слабата жена видя мъжа си, хвърли се и като че примря на гърди му. Оттатък децата, изправени пред баща си, навождат се да му целуват ръка. Сред навалицата някой от мъжете позна майстора си, викна и другите се натиснаха към него. Ни се чакат да доизкажат дума, нито се слушат, всички му приказват и той не знае към кого по-първо да се обърне. И както на земята, тръгнаха мъжете след майстора си, жената се хвана за мъжа си да се не откъсне вече от него, едни насам, други нататък, навалицата се разреди. Застарялата мома — толкова чакала на земята, не можа и сега да дочака обреченика си — обиколи още веднъж, повзря се тук-там в поспрените отпущеници и като се убеди, че го няма, хвана си пътя сама нагоре.

Стария раб стоя да доизгледа всички докрай и тъкмо потръгна да си върви, през една купчина оттатък му се мярна едър, плещест мъж, навел проголена вече глава, едва се вижда загорялото му валчесто лице, обрасло в редки пробелели косми. Сякаш гост поканен да дойде някъде, отворили му вратата, пък никой не излиза да го посрещне, той се върти, огледва и не знае какво да прави. Мизиеца надзърна през купчината, пак потръгна, преди да го отмине, погледите им се срещнаха, госта като че го позна: изведнъж отведе очи и се дръпна въз друга страна.

— Ха — зина учуден Мизиеца, завтече се и го залови за лакътя. — Ти не ме ли познаваш?

— Зная те — пресили се да се усмихне той, погледна го през рамо, не му се искаше сякаш да се спре с него.

— Пак без малко щяхме да се разминем… Я гледай… — забърка се от радост Мизиеца и заогледва стария си другар. Кой да се надява… Сякаш съм знаял, ще излезеш, че съм дошел да те срещна.

— Ти тука ли си? — отби пак той поглед разсеяно настрана.

Мизиеца развърза език, зареди, заовърта се наоколо му, докато и той ще-не ще се сприказва с него.

— Теб чак сега ли ти пада ред?

— Сега.

— Тц-тц… — продължи да си върти главата той, да го оглежда и да дроби една през друга реч. — И съвсем не си се изменил… Пък аз те мислех… И как тъй да се случи…

— Я ми покажи някъде да седна — го преби гостенина.

— Ами ти си уморен? Кой знай какъв път си бъхтам дотука. Е, върви да те водя. Нали си ми гостенин… Има тука сенки за сядане и приказки, каквито на двама ни с теб и насън не са ни се сънили долу…

Двамата закриваха от мегданя към една закътана в няколко белостволи брези полянка; тя беше съвсем отделена в райските градини и рядко праведник слизаше делник насам, камо ли на такъва голям ден да остави песните и люлките горе. Над тучната трева, стволовете на брезите блестят като че ли излени от сребро; между тях нататък се белеят други дървеса, сякаш обсипани с благоуханен сняг и тънкия им лъх едва-едва се долавя насам. Наоколо е тихо; само гълъби с редки гугуцания се обаждат един другиму през дългите разплетени грани на брезите.

Гостенина изпъшка морен, удари гръб о една бреза и изпъна крака на тревата; до него стария раб преви кръстом нозе и наведе глава, сякаш се надвеси над някоя бездна от спомени и залута поглед из нея:

— Знаем се ние с тебе откога? — от Ерусалим не — още латиняните като те взеха. — Срещнахме те в гората с онези рошави гащи, цели козина. Спогледаха се господарите: „Туй пък какво е? — До пояса човек, от пояса надолу мечка.“ Ти още не разбираше от езика им. Аз бях вървял повече от месец с тях. Като рекоха да ти кажа да тръгнеш с нас, искри изскочиха от очите ти, скръцна — да не бяха другите, простираше ме на място…

— Накарахте ме тогази да си оставя воловете сред гората. Аз за дърва бях тръгнал. Свързаха ми ръцете наопаки и ме помъкнаха… — Очите на отпущеника потъмняха, стар яд се пробуди в него и хвана да го души за гърлото.

— Ама аз не бях крив. Мене каквото ми кажаха. — Изведнъж се наведе Мизиеца и изви нагоре глава да го посрещне с поглед. — Големеца остави пътя край морето, удари с хората си отгоре през вашенско, през Родопите. Искаше няколко горци да вземе за войници. — Не съм ли ти разправял? — С тях дохак да додял на евреите, дето щом ги погне закона, и бягат в планините да се крият. И първи се изпречи на пътя ни ти.