Петко Тодоров - В сянката на Назарянина

Трака сниши глас и се наведе към другаря си: — Тя, старицата, ме имаше и като че позалиташе към мене от край време още. Когато малки се сбиехме помежду си братята, на ума ми е още: майка ми все моя страна държеше… Може тя да смяташе на моите ръце да умре, аз да й изкопая гроба…

— Е-е, — досадно преби изведнъж приказка той, лицето му помрачня, сякаш нещо развреди скритата му рана. — От дума на дума — ей къде се завлякох самичък. Тю, невидело се макар!…

И току на дебелите му устни се зазмии пресилена усмивка; за да замаже тъй нечаяно изтърваните си думи, Трака поде да се глуми на себе си пак: — Няма ли да тръгна самичък съдран цървул у дома на тавана останал? — Само че беше омекнало вече сърцето му и разправията му сама го водеше мимо неговата воля. — И досега по долният свят хиляди си губили ума да търсят и прибират какво се е запазило от Назарянина. Еди-де се намервала ризата му, дето съблякъл на Голгота, еди пък къде треска от кръста му — ама от неговия същински кръст! — И какво от туй? Да ги питаш, ако могат ти каза и те. От нашенско чувах, от върха на Балкана, че и от Дунава чак ще си оставят сеитбите и жетвата, ще запрегнат волове, турят в колата каче армея, чувал брашно и се впуснат през дъжд, през премежди по цели месеци да вървят, мястото, дето бил разпнат Христос, да видят.

Едни ходели да се кланят на гроба му и да търсят дрипи и вехтории от него, други пък учени, те на, ай таквизи книги написали: де какво рекъл — де какво сторил той. Що съм ги подслушвал и съм се смеял на техните разправии в пъкъла. Цял живот долу на земята се запъвали и си драли гърлото него да разправят, че и тук като настръхнали, като се запенили, само книги прелистят и за думи се ловят един други. От словата му искат закон да сложат за всички. Той както бил, тъй да бъдел всеки, да прави всеки тъй, както правел той. Като че всички хора една майка ги е раждала и като че всеки тряба да се отрече от себе си, да затвори очи други да го води. — Скоро ли им тряба! Аз си имам ум и искам с моя си ум да си търся пътя, дето ще вървя; колкото е, ще зная поне на добро ли, на зло ли ме изкара, самичък на своя глава съм излязъл, не съм се влачил като слепец подир другиго. Туй-то. Не бръсна никого и никакъв чужди закон не познавам. Като ще върви някой, добър му час, аз подир него еднъж вървях, хем по най-страховития път. Стига ми. Видях го и колко сам може да върви и колко да води.

— Ти пак на туй да благодариш, дето ти се е паднало по този път да вървиш след него — проточи врат Мизиеца и сложи сякаш готова приказка. — Че ако света е чул и за тебе нещо, то оттам е.

— Притрябало ми е да слуша някой за мене! — отмахна с глава Трака, като че от мухи се брани. — Аз име и слава не гоня. Колкото до ползата ми, дето ме разпнаха с него, чакай да ти кажа и тя каква беше. Нали като викна да го оплаква майка му приживе, разплакаха се с нея жените и дедай си свят още, че за първи път слънцето и месеца се сбраха и потъмняха над кръста му и те, та дори и земната утроба се сви от болка. На мене тъкмо бяха ми позалегнали гвоздеите в раните; като се затърси земята да се залюля кръста, закъсаха се отново меса, шурна пак кръв, потъмня ми пред очи, голяма полза, както виждаш!

Мизиеца отведе настрана глава, сниши глас, пак като че на себе си приказва: — То дето го казват по нас: две се мрени на един огън пекат, една си друга вяра не хващат… Сякаш той не е опънат до тебе на кръста и не се мъчи.

— Мъка ли? Че той видя ли какво е мъка? Повисна на дървото, похленца някое време — колко му беше душата? — Издъхна. Дойде на сутринта майка му с роднините, снеха го от кръста. Ариматееца отстъпа да го заровят в гроба, дето сам го беше поръчал за себе си да му го издялат, горе в скалата над лозето му. Намазан с благовонни масла, обвит в египетски плат, обтегна си се той и заспа като окъпан. Пък мене питай колко още след туй имаше да видя и да патя. Цяла нощ си цедих през зъби душата и не можах да я изцедя. Сутринта омръзна на войниците да ме пазят, пребиха ми свирките, фъкнаха ме с кръста в ровът зад Голгота, там, дето си изхвърляха евреите сметта. Никому не мина през ум да ме погледне бари: жив ли съм или умрял, оставиха ме на купището и аз като смет да гния и червясвам.

Трака опули очи в Мизиеца и се смълча, като че искаше да му даде време сам да проумей онова, което с думи не можеше да се изкаже. Без да отделя очи от него, той надсмогна на яда си и продължи нататък, с още по-тих глас, като че сам на себе си дожаля:

— Каква гад е човека! Както през живота си: роб съм, блъскат ме и никой не ме зачита за нищо, и пак виждам кой как се обръща с мене — тъй и преди смъртта си: гърчат ми се месата вече, накацали по раните ми, набили се колкото мухи имало по купището, от болки не се търпи — и пак сещам и вонята на мръсотиите и не рача да погледна сметта наоколо си… И как в такова време ти минава през ум и туй, дето е било, и туй, дето не е било — което ти се е щяло и което не ти се е щяло. Затварям очи, от мъка съм зашеметен, а като насън — не насън, наяве, пренасям се през земя и вода, горе на Балкана чак. Гледам и тъй ясно, както никога не съм виждал пред очите си, Латинянина, дето ме зароби, отпуща ме на воля пак да си вървя. Аз се повръщам през гората и си търся воловете. Ето превалям към долината, между трепетликите се мяркат моите волове. Само река да ги догоня, те тичат напреде ми, спра се и те се спират. Когато съм съвсем облъскан, разбирам: не воловете — слънцето се мярка и играе по белите стволи на трепетликите и ми лъже очите… — Пробуждам се като че от сън, сещам езика си, залепнал о небцето, цялата ми уста гори и отвътре ципата сама се бели от огън. — Капка вода отнякъде? Извивам едвам вдървен врат, покрай мене се белеят само черупки от яйца, оголени кокали и мръсотия. — Наближава края, викам си сам, аще издъхна, ще се свърши туй мъчило… И затварям пак очи, сякаш да съм готов вече всеки миг да умра. А то вместо смърт, бозна какво ме подбира отново и ме занася на друга страна. — Сега в тъмна вечер в Ерусалим обикалям от край до край еврейската махала да намеря някъде отворена механа; на зло — евреите отишли на синагогата си, затворено навред. Пуща синагогата, никой не иска да ми отвори пък, защото било срещу празник — пари не пипат и на рабош не бележат. Най-подир затихва махалата, вече не блещука нигде свещ, тогава някой полека ми отваря наполовина каната, колкото да се провра: да не видят съседите. Влизам аз: една тежка миризма от зехтинена тиня ме задавя; той тъкмо хваща да налива в темнотата от меха вино… — Чувам се самичък, като изпъшквам от още по-голяма жажда, отварям очи — над мене високо в небото се шири орел. Замашно, бавно вие се той и пише кръг след кръг, сякаш някаква поличба ще прави отгоре над моите разпарцаливени меса. Така от нашите пригоря гледахме едно време като деца орлите как пишат своите бавни кръгове във висините и се питахме каква поличба е туй… — И от болка ли премрях или мисълта ми току тъй се отплесна по орела, в очите ми се помъти и хайде пак понесох се нагоре из Балкана. Привижда ми се пролетно топло утро, току-що изгряло слънцето, баща ми с по-големите братя нарамили коси към ливадата, майка ми останала да приготви гозба, пък аз, дете, без да ме види някой, скокнал съм на връх отвъдния рид срещу дома, да възседна черния камък. И дори виждам по камъка жълтите и сиви лишеи — тъй както съм го възседнал; и мятам отстрани крака, сякаш като на кон. Наоколо ми се пъстрят какви не цветя, по тях пчели, мирише или на тор, на пити мед, а по-отдолу въз една страна е ливадата, гледам: там, дето е огряло слънцето, тревата вече се е изправила, там, дето е сянка, стърковете са още приведени и по тях блестят като ялмаз едри, тежки капки роса. Не съм се още нарадвал, майка ми излязла на двора с гозбата и ме вика да ме заключи с Гривча да пазим къщата, че тя тряба да отиде да обръща сено… Вика майка ми, чувам й ясно гласа и пак от друга болка дохаждам на себе си и се опомням.