Петра очевидно се събуди към края на битката и откри, че командното й табло е изключено и няма звук, докато всичко не свърши. После отново включиха микрофона й и я чуха, че плаче.
— Съжалявам! Съжалявам! Кажете на Ендър, че съжалявам, той не може да ме чуе, съжалявам…
Бийн успя да я засече, преди да се е прибрала в стаята й. Тя вървеше със залитане по тунела, подпираше се на стената и плачеше — напипваше пътя си с ръце, защото сълзите замъгляваха очите й. Бийн се приближи и я докосна. Тя се отърси от ръката му.
— Петра — рече Бийн. — Умората си е умора. Не можеш да останеш будна, когато мозъкът ти изключва.
— Моят мозък изключи! Не знаеш какво е — ти винаги си бил такъв умник, че можеш да вършиш работата на всички ни, като едновременно с това си играеш шах!
— Петра, той разчиташе на тебе твърде много, не ти даваше никаква почивка…
— Той също не си дава почивка, а аз не виждам да…
— Виждаш. Очевидно с твоята ескадрила ставаше нещо нередно цели няколко секунди, преди някой да му обърне внимание. Дори и тогава той първо се опита да те събуди, преди да прехвърли управлението на друг. Ако бе реагирал по-бързо, щяха да ти останат шест кораба, а не два.
— Ти си му обърнал внимание. Ти ме наблюдаваше. Следеше ме.
— Петра, аз наблюдавам всички.
— Каза, че вече ми имаш доверие, но не е така! И не бива — никой не бива да ми се доверява!
Тя избухна в неудържими ридания и се облегна на каменната стена.
Тогава се появиха двама офицери и я отведоха. Но не в стаята й.
Полковник Граф му се обади скоро след това.
— Реагира точно както трябва — похвали го той. — Тъкмо това ти е работата.
— И доста бързо реагирах — изтъкна Бийн.
— Ти наблюдаваше. Забеляза къде се проваля планът и обърна внимание на Ендър за това. Свърши си работата. Другите деца не го разбират и аз знам, че това сигурно те огорчава…
— Не ми пука какво забелязват те…
— Но си свърши работата. В тази битка сейвът беше твой.
— Каквото и да означава това, по дяволите.
— Бейзболен термин. О, да. По улиците на Ротердам бейзболът не е бил много на почит.
— Моля ви, може ли да си легна да спя вече?
— След минутка. Бийн, Ендър започва да се уморява. Допуска грешки. Затова е още по-важно да наблюдаваш всичко. Пази го. Видя какво стана с Петра.
— Всички се преуморяваме.
— Да — Ендър също. По-зле е от всички. Плаче насън. Сънува странни сънища. Разправя, че Мейзър явно знаел какви са плановете му — шпионирал сънищата му.
— Да не ми обяснявате, че той полудява?
— Казвам ти, че единственият човек, с когото се е отнасял още по-сурово, отколкото с Петра, е самият той. Прикривай го, Бийн. Подкрепяй го.
— Аз вече го подкрепям.
— През цялото време се сърдиш, Бийн.
Думите на Граф го стреснаха. Отначало си помисли „Не е вярно!“. А после — „Дали?“.
— Ендър не ти възлага никакви важни задачи, а след като ти си командвал парада, Бийн, това сигурно те вбесява. Но Ендър не е виновен. Мейзър разправя на Ендър, че се съмнявал в способността ти да ръководиш големи флотилии от кораби. Затова и не ти се възлагат сложни и интересни поръчения. Не че Ендър вярва сляпо на Мейзър за това. Но вижда всичките ти действия през призмата на недоверие към теб у Мейзър.
— Мейзър Ракъм мисли, че аз…
— Мейзър Ракъм знае съвсем точно какво представляваш и на какво си способен. Но трябваше да се погрижим Ендър да не ти възлага нищо толкова сложно, че да не можеш да следиш цялостното протичане на играта. И се налагаше да го постигнем, без да съобщаваме на Ендър, че ти си заместникът му.
— За какво тогава ми разправяте всичко това?
— Когато тези изпити приключат и вие станете истински командири, ще кажем на Ендър истината за теб и ще му обясним защо Мейзър е говорил така за теб. Знам, че за теб доверието на Ендър означава много и ти се струва, че си го загубил. Исках да ти обясня защо. Заради нас е.
— На какво се дължи този внезапен пристъп на откровеност?
— На това, че според мен е по-добре да знаеш.
— По-добре ще е да ви повярвам , независимо дали е вярно или не. Може да ме лъжете. Така че, дали изобщо съм научил нещо от този разговор?
— Вярвай в каквото си искаш, Бийн.
Петра не дойде на занятия два дни. Когато се върна, Ендър, разбира се, престана да й възлага тежки задачи. Тя се справяше добре с възложените й поръчения, но ентусиазмът й бе изчезнал. Сърцето й бе сломено.
Но, по дяволите, за тези два дни тя се беше наспала . Всички съвсем мъничко й завиждаха за това, макар никога да не биха се сменили доброволно с нея. Независимо дали отправяха молитвите си към някой конкретен бог, те всички се молеха: „Дано това не ми се случи на мен!“ Но в същото време отправяха и обратната молитва: „О, оставете ме да спя, дайте ми един ден, в който да не ми се налага да мисля за тази игра!“
Читать дальше