Джефри Карвър: Нека всички планини се изправят на пътя ни

В зашеметяващият хаос на сливането чувството за пълна откритост изведнъж бе започнало да се прекъсва — изглежда на Диеп не му бяха стигнали силите да понесе такъв настойчив вик за помощ. И той я бе предал. Той, който й беше обещал пълно разбиране, без да каже нито дума, просто бе станал и излязъл извън полето. Апаратът и ореолът от светлина си бяха останали същите, но за безпомощната Джуел, терзана от мъка и омраза към себе си, това бе подействало като задушаващ щит. Мъжът вече я беше погледнал с други очи. Не бе изчакал да свършат страданията й, а беше станал и напуснал стаята, докато тя бе останала сама с бездушното поле.

В тъжната комедия се беше превърнала едновременно в артист и зрител. Болката, близнала я като език на пламък, бе започнала да се затягаше като примка и да я задушава постепенно, а на помощ никой не бе дошъл — никой, нито Диеп, нито баща й; бяха забравиха даденото обещание и затворили вратата — какъвто единият, такъв и другият. Беше поискала да ги убие. Беше пожелала да се самоубие и отърве от изяждащата я ненавист, освен ако успееше да се справи с нея и да я натика дълбоко в себе си. Така и бе постъпила — омотала се бе в безпътицата като в пашкул и го беше направи толкова плътен, че да не се размотае. И за да не загуби разсъдъка си, бе побързала да включи агментора на сливането. И да се върне в града — там, където борсата на труда бе пълна с безработни ригери, опитващи се да намерят някаква работа. След два-три дни беше попаднала на Могърн, който й предложи работа — и палисп.

Ставаше нещо ужасно: мрачните мисли следваха една след друга. Въобще не можеше да заспи. Но по-добре безсъница, отколкото кошмари по време на сън. Джуел не преставаше да мисли за палиспа, само той би снел нервността и бликащия страх. Палиспът бе фин електростимулатор, строго забранен за прилагане освен с разрешението на психиатрите. Мигновено се превръщаше в необходимост. Същото бе и със синаптичния агментор на Могърн. Но за нея палиспът бе единственият отдушник, впрочем и Мрежата.

Сега искаше да се намира в Мрежата. Там успяваше да даде израз на чувствата си, да ги оформи и превъплъти в образи. Но да борави с мрачни мисли бе направо опасно. Впрочем и да ги крие в дълбините на съзнанието си бе рисковано, все едно да очаква избухването на взрив. Наистина Могърн лежеше в блажена безпаметност, но когато узнаеше, че тя без разрешение е влязла в Мрежата, щеше да я накаже строго. Все пак ако не направеше нещо, просто щеше да полудее.

Тя напусна каютата си и отиде на мостика, откъдето се вмъкна в навигаторската кабина. Невроконтактите докоснаха нежно главата и шията й.

Цялата й същност се устреми в Мрежата, в Потока. Корабът, подобно на предшественика си, дирижабъла, плаваше по нощното небе. Подухването на вятъра успокои Джуел и тя започна да мени височината, търсейки насрещно течение, което да я понесе към планините. Накрая намери подходящото и се залюля от полъха. Взря се в плавно приближаващия се хребет. Голямата жълтеникава луна бавно се заспуска към черните зъбери на скалисти върхове, които закриваха целия хоризонт. Напомняха й за отворени хищни челюсти. Срещу нея се приближаваше тъпоглава грамада облаци. В призрачната светлина изглеждаха като привидения… Гледката й хареса: тъмнината, тишината на безгласото пространство, движещите се като ледници облаци, приличащи на клещи, които сякаш имаха намерение да разкъсат уязвимия въздушен балон…

Неочаквано Мрежата се пропука. Джуел размаха ръце из въздуха. Няколко мига отчаяно се бори, после започна да пада презглава надолу, но успя да се овладее и да създаде нов образ. Призрачната Мрежа засия и придоби вид на сребрист скутер, който се плъзгаше плавно, а самата тя стоеше на кърмата с широко разтворени крака. „Внимателно!“ — заповяда си мислено, след като възстанови равновесието. Към образите трябваше да се подхожда предпазливо — мрачните мисли можеха да се превърнат в реалност и да направят кораба на купчина трески, които после вечно щяха да плават по извивките на това странно дете на галактиките, наречено Поток.

Джуел обърна лицето си към освежаващия вятър. Менталният импулс като мощен разряд полетя напред и разчисти пътя си от облаците. Времето напредваше и хребетът постепенно се приближаваше.

Като разпръснато ято чайки в недрата на буреносен облак — на размитата лунна светлина се откроиха бледи призраци — насреща й се спуснаха… дракони. Изуми се, разтрепера се и не намери в себе си сили да повярва на очите си. Дракони! Острокрилите силуети на чудовищата, все още далеч, оряха въздуха на фона на белезникавите облаци. Пламваха и угасваха алени снопове искри. Не можеше да повярва — та нали дракони нямаше. Те, както и всички други чудовища бяха рожби на атавистичните страхове, древните легенди, езическите вярвания и магьосническите прокоби. И колко наблизо бяха! Тези видения възникнаха не по нейна вина — поне така и се струваше. Не бяха ли халюцинации, а не същества, които наистина живеят в Потока? Предпазливо и спокойно Джуел започна да контролира всяко свое движение.