Джефри Карвър - Нека всички планини се изправят на пътя ни

Да си спомня… Диеп и онази нощ при апарата за сливане… Диеп бе така нежен и в същото време така настойчив. Беше й разказал за тайната връзка, която приличала по нещо на интимната, при желание ригерите можели да я поддържат помежду си чрез апарата за сливане на умовете. Тогава тя, толкова млада — а и сега годините й бяха малко — се бе съблазнила от неговата мнима искреност и сериозност. Още си спомняше кадифеночерните му очи под сребристите вежди и казаните думи: „Ние ще се гледаме един друг и душите ни ще се слеят…“

Бяха летели в автомобил далече от градския шум и суета към малка селска къщичка, където се бе намирал апаратът за сливане. Великолепният ален залез ги бе съпровождал по пътя. Но Джуел не беше могла да се отърве от нервното си напрежение — дори когато бяха спрели и тръгнали към къщичката пеша. Това се беше оказала истинска къща, а не от типа сграда-мултикомплеск. Диеп й се бе усмихнал ободряващо и докоснал ръката й. Този жест изведнъж беше прекратил всякакви съмнения и подозрителност. Вътре бяха влезли заедно. Джуел неспокойно, но с любопитство беше започнала да се разхожда из просторния хол и непрекъснато да се докосва до стените и перилата. В задната част на къщата, в малка стая бе разположен апаратът за мозъчно сливане — усъвършенствуван тип синаптичен агментор, с вид на прашен сребърен полукръг. Щом спътникът й бе включил машината, по стените беше започнало да се разхожда сребристо сияние.

— Трябва да изчакаме две минути, преди полето да се съсредоточи и стабилизира — бе казал Диеп. — Седни и се отпусни.

Той бе кимнал към сдвоените кресла, намиращи се точно до мястото, откъдето излизаше сиянието.

— И какво ще стане? Как ще разбера? — беше се развълнувала Джуел, а на ум си бе казала: „Той ми е братовчед. Защо да се страхувам? Та той ли не знае, какво трябва да се прави?“

Диеп само се бе усмихнал на наивността й, беше се навел и докоснал нежно ръката й. В очите му се бе разгоряло лукаво пламъче — изглежда се бе забавлявал от неопитността й (а може би беше изпитвал още нещо към нея, за което не бе поискал да говори).

— Скоро сама ще разбереш всичко — бе казал той. — Става незабелязано и без никаква опасност.

Той бе седнал на едното от местата — отпуснат и така подканващо усмихнат, че Джуел беше разбрала: опасенията й в края на краищата са просто глупости.

Бяха разговаряли непринудено за това онова — за ригерите, за семействата им — и тя почти напълно бе забравила за сребристото поле, с нарастваща енергия. Диеп я бе гледал в очите, описвайки последния си полет — един скок, тристепенен, бърз и решителен; приличащ на хвърлен към водата камък, който се отплесва от повърхността й няколко пъти. Заедно с още един ригер-жена съпровождал голям товарен кораб. Беше й намекнал, че през цялото време на съвместната работа помежду им е имало онази тайна връзка.

— Това беше най-хубавото на този полет — беше изрекъл той, без да откъсва очи от Джуел и на нея бе й станало някак неловко. — Но тя още на следващия ден замина отново — бе допълнил Диеп. — Скучно ми е без нея. Онова усещане не бих заменил с никое друго.

Внезапно сърцето на Джуел бе ударило силно. Беше я обхванала ревност, но се бе сдържала, да не я покаже. В същия миг беше усетила да я обвива топла вълна — особен вид стаена светлина, която сякаш й бе казала, че и най-съкровенните чувства няма защо да се крият. Мислите бяха придобили необикновена лекота, каквато възниква единствено при пълната откровеност. Бе погледнала Диеп и разбрала, че долавя не само думите, но и образите, възникващи направо в съзнанието му, както и разрастващото се обединение с него. Пред мисления поглед на Джуел се бяха появили жената от онзи рейс, фантасмагоричните картини на пространството и лукавият му интерес към нея.

В сърцето на Джуел се бяха разбушували чувства, които тя не бе намерила сили да овладее и така не бе успяла да осъзнае какво всъщност беше станало с нея, как така мислите и образите бяха нахлули като фонтан и преливайки във всички оттенъци, бяха потекли в пространството… Неясният образ на доведения й брат потиснато гледа строгия баща и дори няма възможност да се обади… А тя самата стои пред затворената врата на родния дом, страда и се нуждае… Редки полети със случайни кораби и самота, такава, че за приятели въобще не може да се мисли… Образите бяха излезли наяве и заедно с тях — терзаещата сърцето мъка. Преди да се спре на някоя, тя бе успяла да ги изтласка напълно — съкровенните мисли за себе си, които бе пазила като зеницата на окото от чужди погледи.