Джефри Карвър - Нека всички планини се изправят на пътя ни

Могърн седеше с лице към вратата и пушеше. Щом видя Джуел, се надигна и с жест й предложи да седне. Тя се отпусна на тясната кушетка. Зад гърба й, заемащ половината стена, бе закачен скъп гоблен. Мъжът пусна стройна струя ароматен дим и с намръщен вид се зае да изучава накрайника на дългата си лула.

— Джуел, защо не изпълни моята заповед?

Тя трепна — сега сигурно няма да й даде палисп.

— Не бях и помислила за такова нещо — промълви момичето и това наполовина си бе истина. Та Могърн всъщност не й беше забранявал да минава през планините — само й бе дал да разбере, че не одобрява този път, може би от страх пред драконите.

Той се запъти по-близо до нея и, понеже беше висок на ръст, лампата се появяваше и скриваше зад гърба му в такт с движенията. Джуел го поглеждаше предпазливо.

— Нима не разбра веднага, че искам да минем по обходния път? Или е възникнало нещо, за което предпочиташ да не споменаваш? Нещо, което те е накарало да избереш опасността?

Какво имаше в неговия глас? Страх? Не, та той е стопанинът. Джуел прехапа устните си.

— За друг маршрут изглежда не съм доразбрала. А за този… Мисля, че приказките… са си приказки. Дракони! Че откъде да се вземат?

— Какво значи за ригера „откъде“? — рязко я прекъсна Могърн. — Как аз мога да знам, какво става в Потока или в чуждия ум? Допусне ли се пропуск и сме загинали!

Джуел кимна.

— И колкото и да се хвалят пропилите се ригери, не бива да се пренебрегва нито един от техните разкази. Или аз не съм прав?

— Прав сте — каза Джуел и се намръщи.

— Та ето какво: ние, поне така се надявам, не сме се отдалечили много от първоначалния курс. Може ли да се върнем на него? — Могърн отново излъчи облак дим. Вентилацията сработи моментално и димът изчезна още, преди да достигне лицето на Джуел. Тя щеше да каже „да“, но нещо и попречи. Само поклати глава.

— Как да го разбирам — че освен планините, друг път няма?! — не каза, а изръмжа Могърн.

Джуел отново поклати глава. А Могърн, продължаваше да я гледа и усилено димеше с лулата си. Измина дълго време, преди да се обърне с гръб към нея. Когато пак се извърна, държеше в ръцете си малък гланциран цилиндър, завършващ в единия край с полукълбо.

— Добре, Джуел. Време е за палиспа. — Очите му си оставаха пронизителни и зли, но въпреки това от думите му сърцето на момичето заби по-силно, обзето от сладостно предусещане. Тревогата и самотата за известно време се скриха и отстъпиха място на въжделеното очакване.

Тя се подчини на жеста на Могърн и с готовност се наведе напред, като махна косите от врата си. Могърн се приближи до нея и внимателно притисна палиспа до оголеното място, кълбото се намести в трапчинката на тила. Първоначално усети хлад, но постепенно започна да приижда топлина. Проникна в нея и омота всичко безобразно, което я изпълваше: чувството на страх, на собствено нищожество, гняв… Обновената кръв потече като изцелителка, смекчи скованото от непрекъснати тревоги сърце, успокои емоциите и напълни душата с благодата на свежи искрици радост…

Топлата вълна започна да спада преждевременно. На Джуел й се завъртя свят. Обърка се и изпита познатия пристъп на възвръщащ се смътен страх. Палиспът бе престанал да действа. Тя седна и замига с широко отворените си очи, като се опитваше да спре бликналите сълзи. Могърн отново заговори, но момичето с усилие различаваше думите.

— Достатъчно за днес, Джуел. Трябва да знаеш, какво значи да си послушна. Важно е дори за ригерите.

Джуел трепереше. Мъчеше я болка и тъга. Най-накрая се овладя по някакъв начин.

— А сега, Джуел — продължи Могърн, — помогни ми с агментора и се чувствай свободна.

Искаше й се да вие и плаче, но трябваше да се подчини. Могърн седна до нея, а тя поднесе до главата му синаптичния агментор и натисна необходимите бутони. Когато мъжът се превърна в безмълвна статуя, чиито ръце събраха въздуха наоколо и го притискаха до тялото с нелепа усмивка на лицето, Джуел излезе от каютата и се прибра.

Господи! как жадуваше за палисп, за вълшебното му действие, което изтегля от душата горчивината на самотата и я прави кротка и топла. За него би се решила и на убийство. Но само Могърн знаеше да си служи с палиспа, така че той всъщност се оказваше по-скъп и от живота й. Известно време обикаляше из каютата си, голяма колкото кутийка, после се хвърли на леглото и се заизвива яростно, без да намери в себе си сили да забрави и да престане да мисли.

Нямаше сили да не си спомня…