Джефри Карвър - Нека всички планини се изправят на пътя ни

Гледката долу се украси в сивожълт цвят, а по небето се проточи огнена димка. Джуел се опита да отговори спокойно, като сдържи гнева си.

— Всичко е наред — изрече тя. — Всичко е прекрасно.

— Сигурна ли си? — гласът на Могърн бе тих, но с осъдителни нотки.

Джуел си представи как стои прав на мостика и напрегнато се вглежда в лицето й, а после хищно опипва с поглед лежащото на кушетката нейно тяло. През паяжината на Мрежата звуците достигаха някак си отдалече, но физически той можеше да бъде съвсем близо. Тя сподави неприязънта си, като я премести в най-далечните дебри на Мрежата.

— При мен всичко е наред — повтори момичето. Фонът започна да се размива и да губи очертанията си, което създаваше потенциална заплаха. Опита се да го стабилизира с въвеждането на допълнителна енергия.

— Ти ми връзваш и ръцете, и краката, Джуел — предаде й Могърн.

Тя не отговори. За миг събра цялата си енергия и я съсредоточи в бушуващия хоризонт. Цветовете се раздвижиха, смесиха се и над далечните северозападни планини избуя кървавочервен залез. Планините…

През тези планини минаваше пътят й към крайната цел, към Лексис, най-краткият, но и най-опасният, според сведенията, които имаше. Много по-опасен отколкото избраният от Могърн обиколен маршрут. Въпреки това той не й заповяда категорично да не минава през планините. И в края на краищата тя е ригер, тя ще подбира подходящ фон и русло на Потока. Това е нейно право. С увеличаване на вълнението й Мрежата започваше да искри. Такова влияние оказваше мисълта за опасност и желанието да скъси разстоянието. Всъщност не биваше да го прави.

Преобрази се на планинска птица, намери попътно течение и се понесе на североизток. Пулсът й биеше силно, а Мрежата преливаше като водопад от скъпоценни камъни.

Свободните ментални центрове на Джуел проучиха руслото. Нямаше ли в него дракони? Водачите-ригери понякога се хвалеха по космодрумите, че им се е случвало да се сражават с дракони при прелитане над Ерейгските планини. Изглежда в този коридор Потокът имаше някакво особено свойство — наред със специфичния видим фон създаваше всякакви ужаси — и най-често тези дракони. Много ригери предполагаха, че такива същества наистина обитават Потока, а други твърдяха, че са просто призраци. Но каквото и да казваха, от тези места вееше опасност и това създаваше сладостно усещане.

С приближаването на планините в душата на Джуел се възцари спокойно очакване. Да се появи дракон, та да не е все така едно и също.

Отново отекна съгналът за връзка. Цялото удоволствие се изпари. Какво ли му трябва сега?

— Може би е време за връщане обратно? — запита безплътният глас на Могърн.

— Какво? — удиви се Джуел, която се разтресе под внезапният напор на насрещния вятър.

— Ти си там вече шест часа, Джуел.

— Шест часа ли? — учуди се тя и така се измъкна от прекия отговор.

— Какво има всъщност, Джуел?

— Тук сега не е съвсем безопасно.

— Не е безопасно? Как да го разбирам?

Джуел разпери криле над топла и попътна струя вятър.

— Ами, защото тук… — гласът й се разтрепера за миг — могат да се срещнат и дракони.

Пред мисленит й поглед се появиха сърдито присвитите очи на Могърн.

— Дракони ли? Ти какво, минаваш през планините ли?

Джуел яростно размаха криле.

— Намери безопасен проход, Джуел! И веднага се връщай при мен!

Гласът му беше студен като парче лед. Джуел престана да маха. Този глас я накара да се разтрепери.

— Добре, Могърн — каза тя тихо и светът изстина от страх и самота. Не искаше да вижда сега стопанина си, но нямаше къде да се дява. Иначе трябваше да се прости с вечерната доза палисп.

Като се отклони малко вляво, тя полетя успоредно на хребета, който все още се намираше така далеко — достатъчно далеко, че да се измъкне без проблеми от Мрежата. Но кой знае защо продължаваше да се бави. Преместваше поглед по надигащите се зловещи върхове, като смътно се надяваше страхът и самотата по някакъв начин да си отидат. Постепенно Джуел се пребори с нежеланието си и постави стабилизаторите — своеобразните котви на космическите кораби, и сигнализаторите. С излизането от Мрежата тялото й отново възвръщаше чувствителността си. Когато всичко свърши тя отвори очи и замига сънено. Наоколо беше мрачно и противно. Нищо не радваше погледа — имаше само уреди.

Чувството никак не беше леко, когато изпълзя от кабината и се протегна. Стомахът й гъргореше от глад, ръцете и краката се бяха схванали от умора. Но Могърн й бе наредил веднага да се яви при него. Въздъхна продължително, слезе от мостика и се отправи към каютата му. Корабът не беше голям и помещенията се притискаха плътно едно до друго. Буквално след няколко крачки спря и натисна копчето. Вратата стана прозрачна и тя влезе вътре.