Хенри Катнър: Скривалището

— Той си остава Барт — рече тя тихо. — Може да не му личи, но той е човекът, за когото се омъжих. Така че можеш да се успокоиш, Ван.

Той наля коктейлите. Без да погледне към нея рече:

— Щом ти си доволна…

— Знам какво си мислиш. Че това е все едно да имам някаква машина за съпруг. Отначало… е, аз преодолях това чувство. И двамата го преодоляхме, след известно време. Притеснение имаше — предполагам, че и ти ще го изпиташ, когато видиш Барт. — Тя побутна трета чаша към Толман. която той погледна изненадано.

— Да не би…

Тя кимна.

Тримата вечеряха заедно. Толман наблюдаваше поставения срещу него на масата цилиндър с размери 60 на 60 сантиметра и се опита да съзре някаква индивидуалност и интелект в двойните лещи. Не можеше да се отърве от мисълта, че Линда е жрица, която обслужва някакъв чуждоземен идол и тази мисъл го потискаше. Сега Линда пъхаше с вилицата потопени в сос скариди в металната кутийка и ги вадеше с лъжицата, когато усилвателят даваше сигнал.

Толман бе очаквал глух, безизразен глас, но кагато Куентин заговореше, синтезаторът придаваше на гласа му дълбочина и тембър.

— Тези скариди могат отново да влязат в употреба, Ван. Ние само по навик изхвърляме продуктите, след като вече са били в моята хранителна кутия. Аз наистина усещам вкуса на яденето, но изобщо нямам слюнкоотделяне.

— Ти… усещаш вкуса на храната!

Куентин се изсмя.

— Слушай, Ван. Не се опитвай да се преструваш, че всичко това ти се струва съвсем естествено. Ще трябва да свикнеш.

— На мен ми трябваше много време, докато свикна — обади се Линда. — Но не след дълго се улових, че си мисля за всичко това като за едно от онези безразсъдства, които Барт винаги обичаше да върши. Спомняш ли си, когато облече бронирания костюм за събранието на управителния съвет в Чикаго?

— И така, да се върнем на въпроса — рече Куентин. — Забравих за какво говорехме, но… разговаряхме за вкусовото усещане. Аз усещам вкуса на тези скариди, Ван. Известни нюанси естествено ми липсват. Най-изтънчените вкусови усещания са вече загубени за мен. Но аз не усещам само сладко и кисело или солено и горчиво. Още преди години механизмите са могли да долавят вкуса.

— Но ти нямаш храносмилане…

— Нито пък болки в стомаха. Загубите на вкусовите нюанси ги компенсирам с липсата на стомашно-чревни смущения.

— Нито пък вече се уригваш — обади се Линда. — Слава богу!

— Освен това мога да говоря с пълна уста — рече Куентин. — Аз обаче съвсем не съм въплътеният в механизма свръхмозък, за какъвто ти подсъзнателно ме мислиш, приятелю. Аз не излъчвам смъртоносни лъчи.

Толман се усмихна неловко.

— Така ли си мисля?

— Обзалагам се. Но… — Тембърът на гласа му се промени. — Аз не съм свръхмашина. Вътре в себе си аз нося много човешко и не мисли, че понякога не ми липсват старите времена. Да лежиш на плажа и да усещаш слънцето по кожата си, такива например дребни неща. Да танцуваш в ритъма на музиката и…

— Скъпи — каза Линда.

Гласът отново се промени.

— Да. Именно малките, незначителни неща, които правят пълноценен живота ни. Но сега имам заместители, съответстващи на тези малки неща. Реакции, които е невъзможно да опиша, защото те са… как да ги нарека… електронни вместо познатите ни нервни. Аз наистина притежавам сетивни възприятия, но ги получавам чреч механични органи. Когато импулсите стигнат до мозъка ми, те автоматично се превръщат в познатите ни символи. Или… — Той се поколеба… — Макар че вече не е същото.

Линда постави парче печена риба в хранителната кутия.

— ИЛЮЗИИ за величие, така ли?

— Илюзии за промяна, но това не е илюзия, любима. Знаеш ли, Ван, когато първоначално се превърнах в трансплант, нямах друга мярка за сравнение освен условната, която вече познавах. Само че тя бе пригодена за човешкото тяло. Когато по-късно усетих импулс от един екскаватор, се почувствах така, сякаш кракът ми се намира върху педала за газта на автомобил. Сега тези стари символи избледняват. Аз… вече усещам… по-пряко, без да превръщам импулсите в някогашните си представи.

— Така е сигурно по-бързо — рече Толман.

— Да. Не е необходимо да мисля за стойността на „пи“, когато получа сигнал „пи“. Не се налага да разрушавам равенството. Аз вече започвам да усещам какво означава самото равенство.

— Срастване с механизма, така ли?

— И все пак аз съм робот. Това обаче не засяга личността и духовната същност на Барт Куентин. — Последва кратко мълчание и Толман видя как Линда хвърли бърз поглед към цилиндъра. След това Куентин продължи със същия тон. — Решаването на задачи ми доставя огромно удоволствие. Винаги ми е доставяло. А и сега вече не решавам само на хартия. Сам изпълнявам цялата задача — от началото до края. Изчислявам приложението й… Ван, самият аз съм машината!