Хенри Катнър: Скривалището

— Да.

— Трябва да задигнем атомния енергиен блок. И трябва незабавно да се скрием!

Толман бе убеден, че Браун беше намислил всичко това още от самото начало. Дебеланкото бе твърде ловък и достатъчно умен, за да разбере, че в един свят с високо развита техника и тясна специализация обикновените крадци нямат никакви изгледи за успех. Полицейските власти можеха да се обърнат за помощ към науката. Съобщенията дори между отделните планети бяха отлични и бързи. Имаше уреди… Единствената възможност за успешен удар бе да го извършат светкавично и след това веднага да офейкат.

Ударът обаче трябва да се планира. Когато мериш сили с организирана обществена единица, а това е съдбата на всеки крадец, най-мъдро е да се създаде някакво сдружение. Палката няма никакви изгледи за успех срещу пушката. По същата причина всеки як бандит с обречен на бърз провал. Оставените от него следи ще бъдат анализирани — химията, психологията и криминологията ще го заловят и той ще бъде принуден да си признае. Принуден, без да бъдат приложени някакви по-жестоки методи. И така…

И така Кънингам бе електронен инженер. Фърн бе астрофизик. Самият Толман бе психолог. Дългият русоляв Долкуист бе по призвание и по професия ловец, който изцяло се бе слял с револвера и действаше изключително бързо с него. Котън бе математик, а самият Браун — координатор. В продължение на три месеца тази комбинация бе действала безотказно на Венера. После кръгът неизбежно се затвори и членовете на сдружението се промъкнаха обратно на Земята, готови да предприемат следващата стъпка от плана. До този момент Толман не бе знаел в какво се състоеше този план. Той обаче ясно съзнаваше неговата логична необходимост.

В необятната пустош на Астероидния пояс те можеха да се скрият, ако потрябва и завинаги, като се появяват само за да направят някой успешен решителен удар, щом им се удаде възможност. Ако се намират в безопасност, те биха могли да изградят нелегална престъпна организация с широка шпионска мрежа, разпръсната по всички планети — да, това бе неизбежно. И вее пак той се почувства разколебан — как ли ще надхитри Барт Куентин. Той… не беше… вече… човек…

По пътя до Квебек го разяждаше безпокойство. Макар и космополит, той не можеше да се освободи от предварителното напрежение и смущение преди срещата си с Куентин. Да се преструва, че не е имало никаква… катастрофа — ще бъде много явно. И все пак… Спомни си, че преди седем години Куентин притежаваше великолепно мускулесто тяло и се гордееше, че е изкусен танцьор. Що се отнася до Линда, Толман недоумяваше какво е станало с нея. При тези обстоятелства тя не би могла да бъде повече мисис Барт Куентин. Или би могла?

Той наблюдаваше морския път Свети Лаврентий — матова сребриста ивица под снижаващия се самолет. Водеха го пилоти роботи, насочвани безупречно по радиото. Само при много свирепи бури управлението на самолета се поемаше от хора пилоти. В Космоса нещата бяха по-различни. Но и там имаше невероятно сложни задачи, с които можеше да се справи само човешкият ум. И то много специален вид човешки ум.

Ум като този на Куентин.

Толман потри тясната си долна челюст и се усмихна вяло, опитвайки се да определи източника на своето безпокойство. И намери отговора. Дали Куентин в това си ново въплъщение притежава повече от пет сетива? Дали може да долавя реакции, които нормалният човек не може да схване? Ако е така, то с Ван Толман определено е свършено.

Той погледна към съседа си по кресло — Дан Съмърс от „Уайоминг Енджиниърс“, чрез когото се бе свързал с Куентин. Съмърс, русокос млад мъж със ситни бръчици около очите, неочаквано се усмихна.

— Нервен ли сте?

— Би могло да се каже — отвърна Толман. — Тъкмо се чудех колко ли се е променил.

— Резултатите при всеки отделен случай са различни.

Самолетът, направляван по радиото, се спусна по облаците на залеза към летището. Осветените кули на Квебек образуваха несиметрични фигури.

— Значи те наистина се променят?

— Мисля, че физически са принудени. Вие сте психолог, мистър Толман. Как бихте се чувствали, ако…

— Но сигурно има компенсации.

Съмърс се засмя.

— Скромно казано. Компенсации… безсмъртието например е една от тези… компенсации!

— Да не би да го смятате за дар божи? — попита Толман.

— Да. Той ще се задържи на върха на способностите си бог знае колко дълго. Състоянието му няма да се влошава. Отровите на умората автоматично се унищожават с облъчване. Мозъчните клетки не се възстановяват естествено така както… да кажем… мускулната тъкан, но мозъкът на Куентин в своя специално направен калъф не може да пострада от нищо. С разтвора, който употребяваме, атеросклерозата изобщо не е заплаха — по стените на артерията не се отлага калций. Физичното състояние на мозъка се следи и отчита абсолютно точно. Единствените болестни състояния, в които може да изпадне Куентин, са психичните.