Хенри Катнър: Скривалището

Корабът подскочи.

Беше гениално изчислено. Фърн бе отхвърлен към стената и задържан от въжето. Едновременно с това огромният звезден глобус се залюля като гигантско махало. При сблъсъка преряза мигновено въжето на Фърн.

От люлеенето стените се тресяха.

Толман се държеше здраво за един стълб и не сваляше очи от глобуса. Люлееше се напред-навад по намаляваща дъга. От глобуса плисна и закапа някаква течност.

Толман съзря шлема на Долкуист, който се появи над парапета. Долкуист изкрещя:

— Фърн!

Отговор не последва.

— Фърн! Толман!

— Тук съм — обади се Толман.

— Къде е… — Долкуист завъртя глава и се взря в стената. Той изпищя.

От устата му се посипа циничен брътвеж. Той издърпа бластсра от колана си и се прицели надолу в купчината уреди.

— Долкуист! — изкрещя Толман. — Почакай!

Долкуист не чуваше.

— Ще разбия кораба — изкряска той. — Ще го…

Толман извади собствения си бластер, насочи дулото към стълба и простреля Долкуист в главата. Видя как тялото се надвеси над парапета, прекатури се и се пльосна върху подовата настилка. После Толман се търкулна ничком и остана да лежи така, хълцайки жално и отчаяно.

— Ван — обади се Куентин.

Толман не отговори.

— Ван!

— Какво!

— Изключи индуктора.

Толман се изправи, отиде с неуверена стъпка до уреда и изскубна жиците. Не си направи труда да потърси по-удобен начин.

До приземяването на кораба измина доста време. Бръмчащите вибрации на двигателите замряха. Огромното мрачно апаратно помещение изглеждаше необичайно пусто.

— Отворих един шлюз — рече Куентин. — Денвър е на около осемдесет километра на север. На около шест километра в същата посока минава автомагистрала.

С покрусено лице Толман стана и се огледа.

— Ти ни надхитри — промълви той. — През цялото време ни разиграваше както си искаш. Моята психология…

— Не — прекъсна го Куентин. — Ти почти успя.

— Какво…

— Ти наистина не ме смяташ за машина. Преструваше се, но една думичка ме спаси. Когато проумях какво бе казал, дойдох на себе си.

— Какво съм казал?

— Да. Че ти никога не би се опитал да ме убиеш, ако все още съм бил Барт Куентин.

Толман бавно смъкваше космическия костюм от себе си. Свеж, чист въздух вече изтласкваше отровната атмосфера на кораба. Зашеметен, той тръсна глава.

— Не разбирам.

Смехът на Куентин огласи помещението с топли, човешки звуци.

— Машината може да бъде спряна или повредена. Ван — рече той. — Ала тя не може да бъде убита.

Толман не каза нищо. Вече се бе освободил от неудобния костюм и припряно се обърна към изхода. Погледна назад.

— Вратата е отворена — каза Куентин.

— Ти ме пускаш да си отида?

— В Квебек ти казах, че ще забравиш за нашето приятелство преди мен. По-добре е да побързаш, Ван, докато все още има време. От Денвър сигурно вече са изпратили вертолети.

Толман хвърли един въпросителен поглед към огромното помещение. Безупречно скрит сред тези мощни съоръжения се намираше малък метален цилиндър, сгушен и смълчан в своето скривалище. Барт Куентин…

Усети как гърлото му пресъхна. Преглътна, отвори уста и отново я затвори.

Завъртя се на пета и излезе. Леките му стъпки заглъхнаха.

Сам в смълчания кораб, Барт Куентин очакваше техниците, които щяха да ремонтират тялото му за полета до Калисто.

© 1945 Хенри Катнър

© 1945 Кетрин Мур

Henry Kuttner, Catherine Moore

Camouflage, 1945

Сканиране и OCR: Мандор, 2001

Източник: http://sfbg.us

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/1048]

Последна редакция: 2006-08-10 20:36:47

Мексиканска ракия, приготвена от кактус.

Лорънс Хаусман (1865–1943) английски писател, художник и драматург.

Радиоприемник, който засича посоката на предаващата станция.

Пустиня в югоизточна Калифорния.