Хенри Катнър - Скривалището

— Може би… ако си се родил механизъм. Но ти си роден човек. Имаше човешко тяло. Имаше очи, коса и устни. Линда сигурно си спомня това, Куент. Трябвало е да настояваш за развод. Виж, ако от експлозията бе останал само инвалид, тя би могла да се грижи за теб. Ти би имал нужда от нея. А при сегашното си положение ти си самостоятелно, снабдено с всичко необходимо съоръжение. Трябва да призная, че и тя се преструва добре. Старае се да не мисли за теб като за „луд пумпал“. Като за машинарийка. Като за топчица слизеста клетъчна тъкан. Сигурно не й е леко. Тя те помни такъв, какъвто беше.

— Тя ме обича.

— Съжалява те — рече безжалостно Толман.

Сред бучащата тишина червената точица прекосяваше пълзешком глобуса. Езикът на Фърн се подаде навън и облиза устните му. С присвити очи Долкуист стоеше и тихо — мълком наблюдаваше.

— Да — продължи Толман, — приеми този факт. И погледни в бъдещето. Тези твои колелца и бурмички съвсем ще те объркат. Накрая дори няма вече да си спомняш, че някога си бил човек. Тогава ще бъдеш и по-щастлив. Защото не можеш да се държиш вечно за човешката природа, Куент. Тя ти се изплъзва. Ти можеш да продължаваш да се преструваш още известно време, но накрая този въпрос няма да е вече от значение. Ти ще си доволен, че си механична играчка. Ще съзираш красота в машината, но не и в Линда. А може би това вече е станало. Може би Линда знае, че е станало. Сигурно и ти знаеш. Ти си безсмъртен. Но аз не бих приел такова безсмъртие дори да ми го дават даром.

— Ван…

— Аз все още съм Ван. Но ти си машина. Не се спирай и ни убий, щом искаш и щом можеш да го направиш. После се върни на Земята и когато отново видиш Линда, вгледай се в лицето й. Вгледай се в него, когато тя не подозира, че я наблюдаваш. Лесно можеш да го сториш. Инсталирай някоя фотоклетка в лампа или нещо подобно.

— Ван… Ван!

Толман отпусна ръце по тялото си.

— И така. Къде се намираш?

Мълчанието продължаваше, докато един недоловим за слуха въпрос жужеше из жълтеникавия въздух на огромното помещение. Въпросът, който вероятно изпълва съзнанието на всеки трансплант. Въпросът за цената.

На каква цена?

Пълна самота, тъжното осъзнаване, че старите връзки се късат една по една и че на мястото на живата, топла човешка природа ще остане… едно чудовище.

Да, той си бе задавал този въпрос — трансплантът, който навремето беше Барт Куентин. Беше се питал, докато гордите огромни съоръжения, които представляваха тялото му, чакаха готови да се задействат.

Променям ли се? Все още ли съм Барт Куентин? Или те, хората, гледат на мен като на… Какви ли чувства наистина изпитва вече към мен Линда? Дали съм…

Дали съм… машина?

— Качи се на балкона — каза Куентин. Гласът му прозвуча необичайно посърнало и глухо.

Толман махна рязко с ръка. Фърн и Долкуист се размърдаха. Заизкачваха се, всеки по отделна стълба от противоположни страни на помещението, но предпазливо, завързвайки въжето към всяко стъпало.

— Къде е мястото? — попита кротко Толман.

— Южната стена… За ориентация използвайте звездния глобус. Можете да стигнете до мен… — Гласът заглъхна.

— Да?

Мълчание.

— Да не би да умира? — провикна се Фърн.

— Куент!

— Да… Към средата на балкона. Ще ви кажа, когато стигнете мястото.

— Полека — Фърн предупреди Долкуист. Той намота въжето си около парапета на балкона и се надвеси предпазливо напред, обхождайки с очи стената.

С една ръка Толман избърса замъгленото си зрително стъкло. По лицето и хълбоците му се стичаше пот. Пълзящата жълта светлина и зловещото мълчание на двигателите, които би трябвало да реват гръмовито бяха изопнали непоносимо нервите му.

— Тук ли? — извика Фърн.

— Къде е мястото, Куентин? — запита Толман. — Къде си?

— Ван — заговори Куентин. В гласа му се долавяше ужасно страдание. — Сигурен съм, че не говореше сериозно. Сигурен съм. Не е възможно. Това е… аз трябва да знам! Мисълта ми е за Линда.

Толман потрепера. Той облиза устни.

— Ти си механизъм, Куент — рече той твърдо. — Ти си механична играчка. Убеден си, че никога не бих се опитал да те убия, ако ти все още беше Барт Куентин.

И тогава най-неочаквано Куентин се разсмя.

— Дръж се сега, Фърн! — изкрещя той и ехото се заудря и забуча из сводестото помещение. Фърн се вкопчи в парапета на балкона.

Това бе съдбоносна грешка. Въжето, с което бе вързан за същия този парапет се превърна в капан, защото той не съзря опасността навреме, за да се отвърже.