Хенри Катнър - Скривалището

— Няма да ми подейства, казвам ви. Много съм… умен за вас.

— Така ли?

— Така. Вие не сте малоумни — нито един от вас. Може би Фърн е добър техник, но не достатъчно добър. Спомняш ли си, Ван, че в Квебек ме попита дали съм се променил. Казах ти, че не съм. Сега обаче установявам, че съм бил на грешно мнение.

— В какъв смисъл?

— Никакво отклоняване на вниманието — Куентин говореше прекалено много — признак на опияняване. — Мозъкът в едно тяло никога не може напълно да се съсредоточи. Той е твърде много зает със самото тяло. А това го превръща в несъвършен механизъм. Много ограничен, за да бъде продуктивен. Дишането, кръвообращението — всички тези системи му пречат. Дори навикът да се диша представлява отклоняване на вниманието. Докато сега моето тяло е корабът, но той е съвършен механизъм. Действа с максимален коефициент на полезно действие. Следователно и моят мозък е по-полезен.

— Свръхчовек.

— Свръхпродуктивен. По-способният мозък обикновено бие на шах, защото е в състояние да предвиди възможните гамбити. Аз се досещам за всяко нещо, което вие можете да предприемете. А вие сте в много неизгодно положение.

— Защо?

— Защото сте хора.

Самоизтъкване, помисли си Толман. Дали това не бе ахилесовата му пета? Вкусът на успеха очевидно бе свършил своята психологична работа, а електронният заместител на алкохолното опиянение бе премахнало задръжките. Напълно логично. След пет години черен труд, колкото и необикновен да беше той, положението неочаквано се промени и тази промяна от деен в бездеен, от механизъм в главен герой можеше да се окаже катализаторът. Неговото аз. И замъглен разсъдък.

Защото Куентин не беше свръхмозък. Съвсем определено не беше. Колкото е по-висок коефициентът на интелигентност, толкова по-малка е нуждата от самооправдание, била тя пряка или непряка. И странно, Толман внезапно се почувства освободен от всякакви угризения. У истинския Барт Куентин никога не биха се появили параноидни мисли.

И така…

Куентин произнасяше думите ясно, без изобщо да ги слива. Само че сега вече не говореше с меко небце, език и устни и през струя въздух. Тоналният контрол бе очевидно вече променен и гласът на транспланта варираше от лек шепот почти до крясък.

Толман се ухили. Стана му някак си по-добре.

— Ние сме хора — рече той, — ала все още сме трезви.

— Глупости. Погледни предупредителния сигнален уред. Ние се приближаваме към Земята.

— Я стига, Куент — каза отегчено Толман. — Ти блъфираш, а и на двамата ни е известно, че блъфираш. Не можеш да издържаш на неограничено количество висока честота. Не губи време и се предавай.

— Вие се предайте — отвърна Куентин. — Виждам всичко, което правите. Във всеки случай корабът гъмжи от капани. Трябва само да наблюдавам оттук, отгоре, докато от всички ви остане само един. Аз планирам играта си предварително, всеки гамбит е пресметнат така, че да постави в мат един от вас. За вас няма никаква надежда. За вас няма никаква надежда. За вас няма никаква надежда.

Оттук, отгоре, мислеше си Толман. Къде отгоре? Той си припомни забележката на дребния Котън, че геометрията би могла да помогне, за да бъде открит трансплантът. Сигурно. Геометрията и психологията. Раздели кораба на две, раздели го на четири, продължавай да разделяш получените части…@

Не е необходимо. „Отгоре“ беше ключовата дума. Толман се хвана за нея с жар, която не личеше, ако се съдеше по лицето му. „Отгоре“, както можеше да се предположи, съкращаваше наполовина пространството, което трябва да претърсват. Разположените по-ниско места в кораба можеха да бъдат изключени. Сега трябваше да разполови горния сектор, като използва, да кажем, звездния глобус за разделяща линия.

Трансплантът, разбира се, притежаваше зрителни клетки разпръснати из целия кораб, ала Толман реши като начало, че Куентин мисли за себе си като за поставен в някакво определено място, а не разпръснат из целия кораб и ограничен единствено в местата, където има вградено око. В собствените си представи човек смята, че там, къдетое главата му, там е и местонахождението му.

Следователно Куентин можеше да вижда червената точица върху звездния глобус, но това не означаваше задължително той да е разположен в стена с лице към същата тази половина на глобуса. Трансплантът трябваше да бъде търсен с оглед неговата действителна физическа връзка с предметите в кораба, ала щеше да е трудно, защото това би могло да се осъществи най-добре чрез зрението — нормалната, най-важна връзка на индивида с обкръжаващата го среда. А зрението на Куентин бе едва ли не всемогъщо. Той виждаше всичко.