Хенри Катнър: Призрак

Председателят на Обединението едва не падна от стола. Бузите му посивяха, долната челюст увисна, а суровите сини очи зад контактните лещи загубиха обичайната си проницателност и станаха направо глупави. Бен Холидей бавно се завъртя на стола и се втренчи в нюйоркските небостъргачи, сякаш искаше да се убеди, че все още живее в двайсет и първи век — златния век на науката.

Оттатък прозореца не се виждаха вещици, яхнали метли.

Като се посъвзе, Холидей се обърна към белокосия мъж, седнал на другата страна на бюрото. Доктор Елтън Форд изобщо не приличаше на граф Калиостро, а на това, което бе всъщност — най-великият жив психолог.

— И какво казахте? — неуверено попита Холидей.

Форд с педантична прецизност докосна двата си показалеца.

— Вече чухте. Цялата работа е в призраците. Вашата антарктическа база е завладяна от призрак.

— Шегувате се — в гласа на Холидей прозвуча надежда.

— Просто представям теорията си в най-опростена форма. Естествено, не мога да я докажа без изследвания на място.

— Призраци?!

Сянка на усмивка пробяга по устните на Форд.

— Без бели наметала и звънтящи вериги. Този призрак не противоречи на логиката, господин Холидей, и няма нищо общо със суеверията. Той може да се появи само във века на науката, в средновековен замък би бил абсурд. В наше време с вашите интегратори отворихте нови пътища за призраците. Страхувам се, че ако не се вземат спешни мерки, след първия ще дойдат други. Аз вярвам в своите възможности. Ще се справя и сега, и в бъдеще, но това мога да докажа само по пътя на опита. Трябва да унищожа призрака не с разни звънчета, Библията и свещ, а чрез психологично въздействие.

Холидей все още не можеше да дойде на себе си.

— Значи вие вярвате в духове?

— От вчера аз вярвам в особен вид духове. По принцип това явление няма нищо общо с фолклорните персонажи. Но макар да оперираме с други данни, стигаме до същите резултати, до които стигат и авторите на страшните истории. Симптомите са същите.

— Не ви разбирам.

— В епохата на вълшебниците вещиците варяха в котлета треви, добавяха одрани жаби и прилепи и с тази микстура лекуваха сърдечните недъзи. Сега ние оставихме фауната в покой и лекуваме с билката глог.

Холидей поклати глава.

— Господин Форд, признавам си, че не знам какво да ви отговоря. Вие вероятно имате основания за тези твърдения…

— Уверявам ви, имам.

— Но…

— Моля ви, изслушайте ме — отчетливо започна Форд. — Откак умря Бронсън, вие не можете да удържите на базата нито един оператор. Това момче, Лари Крокет, прекара там повече от останалите, но и у него се появяват същите устойчиви симптоми: безнадеждна депресия и пълна инертност.

— Но тази база е един от главните научни центрове в света! Откъде там ще се появи призрак?!

— Това е съвсем нов вид призрак — обясни Форд. — И в същото време един от най-старите. И доста опасен. Модерната наука направи пълен кръг и създаде призраци. Не ми остава нищо друго, освен да замина за Антарктида и да се опитам да изгоня дявола.

— О, Господи! — възкликна Холидей.

Душата на базата бе огромна подземна зала, наричана без никакво уважение Черепа и пренесена сякаш от древността — Карнак, Вавилон или Ур. Висока и напълно празна, ако не се броят редиците от колони покрай стените — от бяла пластмаса, високи по двайсет фута и с диаметър около шест. В тях се намираха радиотомните мозъци, усъвършенствани от Обединението — Интеграторите. Бяха изградени от мислещи машини, работещи със светлинна скорост, но не роботи. Едновременно с това не бяха изолирани мозъци, осъзнаващи своето „аз“. Учените бяха разработили елементите, изграждащи мозъците на мислещите същества, и така бяха получили пластични, идеално функциониращи машини с фантастично висок интелект. Можеха да се използват единично или заедно, при което възможностите се увеличаваха пропорционално на броя им.

Главното предимство на интеграторите беше тяхната ефективност. Отговаряха на въпроси, решаваха сложни задачи. Определяха орбитите на метеорите буквално за секунди. В динамичната 2030 година времето се цени най-много. А през последните пет години — и интеграторите.

Трийсетте колони стърчаха в Черепа, а мозъците им работеха с ужасяваща точност. Разумни, чувствителни и могъщи.

Лари Крокет, висок червендалест ирландец с черни коси и буен темперамент, обядваше, седнал срещу доктор Форд и тъпо загледан в десерта си.