Хенри Катнър - Призрак

Куейл обаче се чувстваше все по-добре.

Три седмици, четири, пет, шест… Крокет бе уморен. Не го напускаше чувството, че ще остане в този плен до самата си смърт, но с упорство понасяше всичко. Форд бе станал малко по-мълчалив и сдържан. Нито с дума, нито с жест не даваше да се разбере с каква сила интеграторите атакуват психиката му.

В очите на Крокет интеграторите бяха станали индивидуалности. Вече не бяха онези мрачни безплътници, затаили се в Черепа и равнодушни към съдбите на хората. Буря бе превърнала базата в ледено кълбо и Крокет, лишен от възможността да излиза, все по-често потъваше в униние. Беше станал апатичен и не се занимаваше с нищо извън професионалните си задължения. Форд го следеше с грижа и напрежението нарастваше.

Ако нещо поне мъничко се бе променило, ако се бе появило поне едно малко отклонение от смъртоносната монотонност на депресията, щеше да има някаква надежда. Но уви, усещането за безнадеждност и пълно поражение бяха толкова силни, че Крокет не би могъл дори да се самоубие. И въпреки това продължаваше отчаяно да се държи за последните останки от здрав разум, впил до болка пръсти в една-едничка мисъл: бързото излекуване на Куейл автоматично ще унищожи призраците.

Бавно, почти незабележимо терапията започваше да действа. Доктор Форд не се щадеше и ограждаше Куейл с грижи и внимание. Куейл са оправяше бавно, но резултатите даваха надежди.

Интеграторите продължаваха да излъчват депресия, но сякаш вече по-различно. Крокет пръв забеляза това. Покани доктора в Черепа и го запита за собствените му усещания.

— Усещания ли? Вие мислите, че…

— Съсредоточете се — каза Крокет с блеснали очи. — Долавяте ли някаква разлика?

— Да — отвърна Форд след време. — Но не съм сигурен.

— Така е, щом и двамата усещаме едно и също.

— Прав сте. Има известно отслабване. И какво правихте днес, господин Крокет?

— Аз ли? Нищо особено… Пак зачетох книгата на Хъксли.

— Онази, която бяхте изоставили няколко седмици? Добър признак. Е, едва ли ще се превърне в оживление, но поне депресията ще угасне. Терапия чрез индукция. Лекувайки Куейл, аз излекувах интеграторите — Форд въздъхна тежко.

— Докторе, вие успяхте! — възкликна тържествуващо Крокет.

Но Форд не го слушаше.

— Изморих се — въздъхна той. — Господи, колко съм изморен. Напрежението беше огромно. Борба с този проклет призрак и нито секунда почивка. Страхувах се дори да гълтам успокоителни… Нищо, сега ще си почина.

— Да пийнем нещо, а? Трябва да го отпразнуваме. Ако, разбира се… — Крокет се извърна към най-близкия интегратор, — ако сте сигурен.

— Няма съмнения. Но аз имам нужда от сън, от нищо друго.

Той се качи в асансьора и си отиде. Останал сам, Крокет се усмихна някак особено. В Черепа все още имаше притаени видения, но вече не толкова страшни. Той напсува интеграторите твърде нецензурно, но те го приеха спокойно.

— Естествено — започна Крокет, — вие сте не само машини. Твърде чувствителни сте, дявол да го вземе. Призраци! Нищо, сега тук аз съм вече стопанинът. Ще поканя приятелите и ще си направим запой от изгрев до залез. А на тази географска ширина слънцето не залязва дълго!

С такива намерения той тръгна след Форд. Докторът вече спеше, умореното му лице се бе отпуснало. „Остарял е — помисли си Крокет. — Как да не остарееш в такива случаи…“

Импулсите угасваха, вълните на депресията изчезваха. Почти физически долавяше тяхното утихване.

— Ще направя сос чили — реши Крокет, — както ме научи онова момче от Ел Пасо, и ще започна с шотландско уиски. Дори да се наложи да празнувам сам, пак ще си направя оргията.

Помисли си за Куейл и нерешително надникна в стаята му. Онзи се беше зачел и само кимна небрежно.

— Здрасти, Крокет! Нещо ново ли?

— Не, просто добро настроение.

— И при мен е така. Форд рече, че съм се излекувал. Готин тип.

— Така е — подкрепи го Крокет. — Имаш ли нужда от нещо?

— Благодаря, имам си всичко. След ден-два ще ме измъкнат. Вие се отнесохте към мен по християнски, но е време да си вървя, чака ме работа.

— Не е лошо. И аз да можех да си тръгна… Но договорът ми изтича чак след две години. Трябва или да го прекъсна, или да ме преназначат.

— Тук си имаш всички удобства.

— Да бе! — отвърна Крокет и леко потръпна.

После излезе да си направи чили и да се подкрепи с глътка разредено уиски. Не е ли рано да се радва? Може би кошмарът още не е свършил? Ами ако депресията се върне още по-силна?