О. Хенри: Скривалището на Бил Черния

На рампата на гара Лос Пиньос седеше и клатеше крака източен, жилест, червенолик мъж с клюнест нос и малки искрящи очи, чийто блясък се смекчаваше от жълтеникави мигли. До него седеше друг мъж — дебел, омърлушен, одърпан, който очевидно му беше приятел. Двамата имаха вид на хора, за които животът е бил нещо като палто е две лица — с груби шевове й отвън, и отвътре.

— Не съм те виждал близо четири години, Жамбоз — каза одърпаният. — Къде се губиш?

— В Тексас — отвърна червеноликият. — В Аляска беше бая студено — не е за мен. Виж, в Тексас се оказа топличко. Веднъж дори стана доста горещо — чакан да ти разправям.

Една заран скачам аз от експреса — беше спрял да налива вода — и го оставям да продължи без мен. Гледам, попаднал съм в страната на ранчото; къщи да искаш дори повече, отколкото в Ню Йорк. Само че ги строят не на две педи, а на двайсет мили една от друга, та не можеш надуши какво готвят съседите.

Път никакъв се не вижда и аз ударих напряко. Трева до колене и едни мескитови горички също като прасковени градини. Струва ти се, че си нагазил в господарски имот и ей сега ще изскочат булдоците и ще те хванат за гащите. Трябва да съм вървял двайсет мили и чак тогава мярнах някаква къща. Малко ранчо, колкото железопътна гаричка.

Под дървото пред входната врата седи и свива цигари дребничък човек с бяла риза, кафяв комбинезон и розова кърпа на врата.

— Привет — викам му. — Може ли тук един странник да се подкрепи и подслони, да получи нещичко, че дори и да поработи?

— Заповядайте — казва той най-учтиво. — Седнете на това столче. Аз съвсем не чух тропота на коня ви.

— Коня го няма още — казвам. — Дойдох пеша. Не ми се ще да ви затруднявам, но ще ми услужите ли с две-три ведра вода?

— Да, вие здравата сте се напрашили — казва лой, — само че нашите приспособления за къпане…

— Аз искам да пия — викам му. — А прахта няма значение, тя е само по дрехите.

Загребва ми той черпак вода от една червена делва и пита:

— Значи, работа търсите, а?

— Само временно — казвам. — Това е доста тихичко местенце, пали?

— Да — казва той. — Разправят, че понякога седмици наред жива душа не можеш да видиш. Аз живея тук едва от месец. Купих ранчото от един стар заселник, който искаше да се пресели още по на запад.

— Допада ми това място — казвам аз. — Човек понякога има нужда да поживее на спокойствие в такова тихо кътче. Но на мен ми трябва работа. Мога да разбивам коктейли, да направя даден участък да изглежда богат на руда, да пускам в обръщения акции, да се боксирам в средна категория и да свиря на пиано.

— А можете ли да чувате овце? — пита човечето.

— Че да не ме мислите за глух? — отвръщам аз.

— Не, искам да кажа, можете ли да се грижите за тях, да ги пасете? — казва той.

— Аха, разбирам — казвам му. — Да ги карам на купчина и да лая по тях като овчарско куче. Ще мота — казвам. — Досега не съм пасъл овце, но често съм ги гледал от прозореца на вагона как дъвчат маргаритки и не ми се струват много опасни.

— На мен ми трябва овчар — казва фермерът. — А на мексиканец не може да се разчита. Имам само две стада. Утре сутрин можете да изкарате на паша овните ми — те са всичко на всичко осемдесет глави. Заплата дванайсет долара месечно плюс храна. Ще живеете в палатка на самото пасбище. Ще си готвите сам, а дървата и водата ще ви се носят на място. Работата е лека.

— Готово — казвам. — Хващам се за тая работа, дори ако трябва да си закичвам главата с китки, да нося наметало и кривак и да свиря на свирка — както правят овчарите по картинките.

И така на другата сутрин стопанинът на ранчото ми помага да изведа стадото от кошарата и да го закарам на около две мили от нея, гдето го пускам да си пасе на един склон. Дава ми той какви ли не наставления: да следя да не би някоя група овни да се откъсне от стадото, по пладне да ги заведа на водопой и тъй нататък.

— Довечера — казва — ще ви докарам палатката, завивките и провизиите.

— Чудесно — казвам аз. — Хем да не забравите провизиите. И завивките. И най-важното палатката. Вие се казвате Золикофър, нали?

— Не, името ми е Хенри Огдън — казва той.

— Отлично, господин Огдън — викам. — Аз пък се казвам Пърсивал Сейнт Клер.

Пет дена пасох овцете на ранчото Чикито и на петия усетих, че чак отвътре почвам да обраствам с овча козина. Това връщане към природата явно ми се връщаше, тъпкано. Чувствувах се по-самотен от козата на Робинзон Крузо. Бях виждал много по-интересни събеседници от тези овни. Подбера ги вечер, натикам ги в кошарата, после пека царевичник и овнешко, сваря си кафе, на легна в палатката — тя колкото салфетка — и слушам как вият койотите и крякат козодоите.