Хенри Катнър: Скривалището

— Клаустрофобия… Не. Казвате, че той има зрителни сензори. Следователно има подсъзнателно усещане за пространственост.

— Ако забележите някаква промяна — рече Съмърс — извън напълно нормалните психични промени, които трябва да настъпят за седем години, ще ми е интересно да узная. Що се отнася до мен — аз израснах заедно с трансплантите. Затова мисля за сменените им механични тела така, както един лекар може да мисли за приятеля си като за сноп от нерви и вени. Мисловната способност е единствената, която има значение, а тя не се променя.

— Вие обаче сте нещо като лекар на трансплантите — рече Толман замислено. — Лаикът може да реагира и по друг начин. Особено щом е свикнал да вижда… лице.

— Липсата налице никога не ми е правила впечатление.

— А на Куентин?

Съмърс се поколеба.

— Не — рече той накрая. — Сигурен съм, че не му прави впечатление. Той е чудесно моделиран. Приспособяването към живота на трансплант отнема около една година. След това всичко върви като по вода.

— От разстояние съм виждал как транспланти работят на Венера. Но сякаш няма много от тях в Космоса.

— Не ни достигат квалифицирани техници. За да се обучи даден човек да извърши трансплантация, с необходим половин човешки живот. Преди изобщо да започне, той трябва да бъде електронен инженер. — Съмърс се засмя. — Макар че застрахователните компании покриват голяма част от първоначалните разходи.

Толман се обърка.

— Как така?

— Те правят застраховките. За професионален риск, безсмъртие. Да се работи в областта на атомните изследвания, приятелю, е опасно!

На излизане от самолета ги лъхна хладният нощен въздух. Докато вървяха към чакащия автомобил, Толман заговори:

— Ние с Куентин израснахме заедно. Нещастието го сполетя две години след като бях напуснал Земята и оттогава изобщо не съм го виждал.

— И като трансплант ли? Хм-хм. Да… това е злополучно име. Лепнал го е някой глупак, а е трябвало идеята да се разработи от експертите по пропагандата. За съжаление така си и остана. В края на краищата ние се надяваме да популяризираме… трансплантите. Не сега. Сега сме още в началото. Дотук разполагаме само с двеста и тридесет успешни транспланта.

— А много ли са неуспешните?

— Вече не. В началото… Много е сложно. От първоначалната трепанация до окончателното активизиране и приспособяване — това е най-изтощителната и сложна техническа задача, решавана някога от човешкия мозък. Да направиш съвместими колоиден механизъм и електронна верига — резултатът обаче оправдава усилията.

— В технологично отношение. А какво ли става с човешките стойности?

— От гледна точка на психологията ли? Е-е… Куентин ще ви разкаже как стоят нещата от този ъгъл. А в технологично отношение и половината от нещата не са ви ясни. Никога досега не е бил разработван колоиден механизъм като мозък. И тази разработка не е чисто механична. Синтезът между мислеща жива тъкан и чувствителни механизми е истинско чудо.

— Но е затруднена от ограничението на механизма на мозъка.

— Ще видите. Ето че пристигнахме. Ще вечеряме с Куентин…

Толман се ококори.

— Ще вечеряме ли?

— Да. — В очите на Съмърс проблясна лукаво пламъче. — Не, той не яде стоманени стружки. Всъщност…

Изненадата, че вижда отново Линда, свари Толман неподготвен. Той не бе очаквал да я види. Не и сега, при изменилите се обстоятелства. Ала тя не беше се променила много — беше все същата сърдечна и приветлива жена, която си спомняше — малко поостаряла, но все така прекрасна и много грациозна. Тя винаги бе притежавала чар. Беше стройна и висока, чудновата прическа от меднокехлибарени букли украсяваше главата й, а в погледа на кафявите очи отсъстваше напрежението, което Толман би могъл да очаква.

Той пое ръцете й с думите:

— Не казвай нищо. Знам откога не сме се виждали.

— Няма да броим годините, Ван — усмихна му се весело тя. — Ще започнем точно оттам, където свършихме. Ще пийнем ли по нещо?

— Не бих отказал — рече Съмърс, — но трябва да докладвам в управлението. Само ще видя Куентин за минутка. Къде е той?

— Там — Линда кимна към една врата и се обърна към Толман. — И така, май си бил на Венера? Доста те е поопърлило слънцето. Разкажи ми как беше.

— Добре! — той взе шейкъра от ръцете й и внимателно започна да приготвя мартинито. Почувства се неловко. Линда повдигна едната си вежда.

— Да, ние с Барт сме все още женени. Изненадан ли си?

— Мъничко.