Хенри Катнър: Маскировката

— Машината? — възкликна Тоулмън.

— Не си ли забелязвал, че когато караш кола или управляваш самолет, сякаш се сливаш с машината? Тя става част от теб. А аз отивам още по нататък. И ми е приятно. Представи си, че ти можеш до край да напрегнеш телепатичните си способности и да се въплътиш в пациента си, когато му поставяш диагноза. Та това е истински екстаз!

Тоулмън гледаше, как Линда налива течност в друга камера.

— Ти сега май никога не се напиваш до козирката? — запита той.

Линда се разсмя на глас.

— От вино никога… но Бърд понякога се опиянява, и то още как!

— по какъв начин?

— Познай де — захили се Куентин не без вътрешно самозадоволство.

— Спиртът се разтваря в кръвта и достига мозъка. Прилича на нещо като вътрешновенно вливане, не е ли така?

— По скоро бих си въвел в кръвта отрова на кобра — отряза трансплантантът. — Обмяната на веществата ми е така изтънчена и съвършена, че не бива да се смущава от външни съединения. Не, аз прибягвам към електрически стимулатори. От индуцирана висока честота ставам пиян като хамалин.

Тоулмън направо опули очи.

— И с това заместваш…

— Да, тютюна и алкохола са дразнители, уен. Мислите — също, щом сме тръгнали натам! Когато изпитвам физическата нужда да се замая и опияня, то използувам особено устройство, което стимулира дразнения, и така извличам повече радост, отколкото ти от половин туба мескал.

— Той цитира Гусман — каза Линда. — И подражава на гласовете на дивите животни. Бърт така добре владее гласа си, че е просто чудо. — Тя стана от масата. — Извинете ме, но трябва да свърша разни работи в кухнята. Автоматиката си е автоматика, но някой трябва да натиска копчетата.

— Да ти помогна ли с нещо? — запита Тоулмън.

— Благодаря, не трябва. поседи с Бърт. Да ти поставя ли ръката, скъпи?

— Не си струва — отвърна Куентин. — Уен ще ми налее. Побързай, Линда. Самърс каза, че скоро трябва да отивам на работа.

— Корабът готов ли е?

— Почти.

— Никак не мога да свикна с това, че ти управляваш космолет самичък. Особено такъв като този.

— Дори и от жива нишка да е изплетен, но ще пристигне на Калисто.

— Ами… ще има ли поне някакъв екипаж?

— Ще има — потвърди Куентин, — но не е нужен. Застрахователните компании изискват да има хора, в случай на авария. Самърс добре се потруди — преоборудва кораба само за шест седмици

— С такива материали като дъвки и кламери — подхвърли ехидно Линда. — Надявам се, да не се разпадне.

Тя излезе под звуците на тихия смях на Куентин. После известно време мълчаха. И Тоулмън остро, както никога преди, почувствува, че приятелят му, меко казано, се е изменил. Работата бе там, че усещаше настойчивия поглед на Бърд, а нали… него всъщност го нямаше.

— Още един коняк, Уен? — запита гласът. — А на мен ми налей в другия отвор.

Тоулмън се накани да се подчини, но Куентин го спря.

— Не от бутилката. Минаха времената, когато в устата си смесвах ром и вода. Прекарай го през инхалатора. Ха така. Добре. Пийни си и ми кажи, какво ти е впечатлението.

— За какво?…

— Нима не разбираш?

Тоулмън отиде при прозореца и започна да гледа отраженията на огньовете, които преливаха по храма Свети Лаврентий.

— Седем години не сме се виждали, Куен. А сега ми е трудно да свикна с тебе в такъв… вид.

— Аз нищо не съм изгубил.

— Дори и Линда — каза Тоулмън. — Върви ти.

— Тя не ме напусна — отвърна с равния си глас Куентин. — Преди пет години бях осакатен при авария. Занимавах се със експериментална ядрена физика и трябваше да поема известен риск. Взривът направо ме разкъса на части. Не мисли, че с Линда не сме го предвиждали. Ние съзнавахме професионалния риск.

— И въпреки това…

— Ние смятахме, че бракът ни няма да се провали, дори ако… Но после аз едва не настоях да се разведем. Тя ме убеди, че нещата ще вървят прекрасно. И се оказа права.

Тоулмън кимна.

— Наистина е така.

— Това ме… поддържаше дълго време — продължи Куентин. — Ти знаеш, как се отнасям към Линда. Ние с нея винаги бяхме идеалните уравнения. И макар коефициентите да се измениха, ние успяхме да се приспособим.

Внезапният смях на Куентин накара психолога нервно да се обърне.

— Аз не съм чудовище, Уен. Избий си го от главата!

— Та аз и не помислих подобно нещо — възрази Тоулмън. — Ти…

— Какво аз?

На последвалото мълчание Куентин само подсвирна.

— През тези пет години се научих да разбирам, как хората реагират на мен. Дай ми още коняк. Въобразявам си както и преди, че усещам вкуса му с небцето си. Странно, колко устойчиви са старите асоциации…