Хенри Катнър: Маскировката

— Добре.

— Електростанцията ни е нужна. Трябва да се скрием, колкото се може по-бързо!

Тоулмън започна да подозира, че Браун го е намислил така още отначалото. На хитрия дебелак му стигаше ума да разбере, че обикновените престъпници във века на могъщата техника и тясната специализация са обречени на гибел. Полицията бе извикала на помощ науката. Бързи комуникации, дори между планетите, всевъзможни прибори… Единствената надежда на успех бе, да се извърши престъплението мълниеносно и да се изчезна мигновено.

Но престъплението трябва да се подготви грижливо. За противоборство с обществения организъм (с това всъщност се занимават престъпниците), най-разумно е да се създаде собствен организъм. Тоягата е нищо пред скорострелния пистолет. По тази причина бандитите със здрави юмруци са обречени на провал. Следите, които оставят, ще бъдат добре изучени; и химията, и психологията, и криминалистиката ще помогнат в задържането им. Ще ги накарат, и то без разпити трета степен, да си признаят. Затова…

Затова Канингхъм е инженер, специалист по електроника, Ферн — астрофизик, а самият Тоулмън — психолог. Високият русокос Даулквист е ловец по призвание и професия и с оръжието се справя с лекота. Котън е математик… а самият Браун — координатор. Цели три месеца обединението им успешно се подвизаваше на Венера. Но както следваше да се очаква, обрачът се затвори и шайката успя да се процеди през него обратно на Земята, готова за следващото стъпало на плана, който бе обмислен много ходове напред. Какво е това стъпало Тоулмън така и не знаеше до този миг, но признаваше логическата му неизбежност.

Щом трябва, в празните пространства на Астероидния пояс можеха да се крият вечно, а при удобен случай да връхлетят там, където не ги очакват и да отчупят як комат. Докато са в безопасност ще успеят да изградят нелегална мрежа от престъпници, да си намерят безброй осведомители по всички планети… да този път е неизбежен. Но все едно Тоулмън разбираше, че трудно ще се мери с Бърд Куентин. Та този човек вече… всъщност… не е човек.

Докато пътуваше за Куебек, тревогата не го напускаше. Макар и да се смяташе за космополит, не можеше да не предвиди собствената си напрегнатост, която неволно ще изрази при срещата с Куентин. Да се прави, че че е нямало тази авария… е прекалено сложно. И въпреки това… Спомни си, че преди осем години Куентин притежаваше отлично телосложение, мускули на атлет и се гордееше с умението си да танцува. А що се отнася до Линда, на Тоулмън му оставаше само да гадае, къде се намира сега. Не може да бъде, тя да е още жена на Бърд, след случилото се. Или може?

Самолетът започна да се снижава. Долу се показа сребърния връх на църквата Свети Лоуренс. Пилотираше робот, като го водеше тесен радиолъч. Само при силни бури управлението е поемаше от хората. Но в космоса е иначе. Изпълняват се други операции, невъобразимо сложни, с които може да се справи само човешки мозък. И то не всякакъв, а с разум от особен вид.

Като на Куентин!

Тоулмън потърка тясната си брадичка и се усмихна едва-едва, като се опита да разбере, какво го безпокои. Но ето къде се намираше разковничето. Притежава ли Куентин в новото си превъплъщение повече от пет чувства? Или недостъпни за обикновения човек реакции? Ако ги има то Тоулмън непременно ще пострада.

Погледна под око съседа си по място, Дън Самърс от „Уайоминг Инженеринг“, който му помогна да се свърже с Куентин. Младежът, светлоок и с лунички по лицето, му се усмихна безгрижно.

— Вълнуваш ли се?

— Може да се каже и тъй и иначе — отвърна Тоулмън. — Мисля си, дали се е изменил силно.

— При различните хора е различно.

Самолетът послушно следваше водещия лъч и под сиянието на залязващото слънце се насочи към летището. На хоризонта вече се виждаха върховете на сградите на Куебек.

— Значи, те все пак се изменят?

— Така предполагам, те не може да не се изменят психологически. Ти нали си психолог, мистър Тоулмън? Какво би изпитал, ако…

— Но получават ли нещо в замяна?

Самърс весело се разсмя.

— Каза го много меко. В замяна… Вземи поне безсмъртието!

— И то според теб е благо? — запита Тоулмън.

— Да. Той се намира в разцвета на силите си. И само бог знае за колко години всъщност. Не го заплашва възможността да остарее. Отровите, отделяни при умора, автоматично се отстраняват. Наистина, мозъчните клетки не се възстановяват, както мускулните, но мозъкът на Куентин не може да се повреди от външно въздействие — така здраво е поставен в свръхнадеждна кутия. Него заплашва склероза — прилага се такъв плазмен разтвор, който не дава отлагания по стените на кръвоносните съдове. Физическото състояние на мозъка се следи автоматично. Куентин може да заболее единствено от нещо душевно.