Хенри Катнър: Маскировката

— Страх от пространството… Не. Ти ми каза, че има очи-лупи. А те му гарантират усещане за разстояние.

— Ако забележите дори някаква незабележима промяна — каза Самърс, — без да се смята нормалното умствено израстване през последните седем години, това ще ме заинтересува. Аз… изобщо, детството ми премина сред трансплантанти. Не забелязвах, че телата им са механични и взаимозаменяеми. Така, както нито един лекар не мисли за приятелите си, като за кълбо от нерви и кръвоносни съдове. Главното е способността да се мисли, а тя си остава нормална.

Тоулмън каза замислено:

— Да, така е за един лекар, специалист по трансплантантите. Обикновените хора реагират иначе. Те са свикнали да виждат наоколо човешки лица.

— Въобще не обръщам внимание на липсата им.

— А Куентин?

Самърс се забави с отговора.

— Не би трябвало — каза накрая. — Куентин също не обръща вече внимание. Напълно се е приспособил. За това на трансплантанта му е нужно около година. После нещата тръгват като по масло.

— На Венера видях отдалече няколко трансплантанти. Но на другите планети те не са чак толкова много.

— Там не стигат квалифицирани специалисти. Да се обучи на трансплантация, човек буквално губи половин живот. Преди да започне ученето, трябва да бъде изряден електронен инженер. — Самърс се разсмя. — Добре ще е, ако повечето разходи се поемат от застрахователните компании.

Тоулмън се удиви.

— Защо така?

— Взимат ги и още как. Безсмъртието стана професионален риск. Изследванията в областта на ядрената физика са опасна работа, приятелче!

Веднага щом излязоха от самолета, се потопиха в прохладния нощен въздух. По пътя към очакващия ги автомобил Тоулмън каза:

— Ние с Куентин израснахме заедно. Той катастрофира две години след като аз напуснах Земята и оттогава не съм го виждал.

— Във вида му на трансплантант ли? Ясно. Сигурно съзнавате, че наименованието никак не струва. Измислил го е някакъв надут глупак. Опитните пропагандисти биха предложили нещо по-добро. За съжаление то се прихвана. В края на краищата ние се надяваме да предизвикаме в хората любов към трансплантантите. Но няма да стане изведнъж. Едва сега сме започнали. А успешните са вече двеста и тридесет.

— Нима има и неуспешни?

— Вече не. Но отначало… Това е така сложно да се осъществи. Трепанация на черепа, предаване на енергия и преустройство на рефлексите — това са изморителни, главоломни и извънредно трудни технически задачи, които някога е решавал човешкия мозък. Трябва да се съвместят колоидните структури с електронни схеми… но крайният резултат си струва усилията.

— Технически да. Но как е относно духовната страна?

— Е, какво пък толкова… Но за тази страна ще ти разкаже Куентин. А относно техниката ти и наполовина не си наясно. На никого досега не се е удавало да създаде колоидна структура по подобие на мозъка. Разбира се, преди нас. И природата на такава структура не е механична. Просто е чудо… синтез на разумния живот с нежните чупливи и високочувствителни прибори.

— Но на този шедьовър не е ли свойствено ограничеността едновременно на машината и… мозъка.

— Сам ще видиш. Насам. Ние днес ще обядваме в Куентин.

— Какво? Ще обядваме ли?

— Е, какво чудно има? — в погледа на Самърс се мярнаха насмешливи искрици. — Не, той не си хапва стоманени стружки. И въобще…

Срещата с Линда потресе Тоулмън. Не очакваше да я види при тези обстоятелства. А тя почти никак не беше се изменила — все същата сърдечна и дружелюбна жена, каквато я помнеше, е, малко остаряла, но както преди красива и изящна. Винаги е била обаятелна. Стройна и висока, с причудлива корона от русите си коси, тя нямаше нито капчица напрегнатост в кафявите си очи, каквато Тоулмън си помисли че може да има.

Той стисна ръката й.

— Не казвай нищо — побърза да изрече, — сам зная колко вода изтече оттогава.

— Да не броим годините, Уен — тя се усмихна и го огледа от главата до петите. — Да започнем с това, на което тогава спряхме. Какво ще пийнем, а?

— Не бих отказал — намеси се Самърс, — но скоро трябва да се явя пред очите на началството. Искам да се видя с Куентин. Къде е той?

— В стаята си — Линда посочи вратата и отново се обърна към Тоулмън. — Значи пристигаш от Венера? Нещо не си изгорял от слънцето. Разкажи ми, как е там.

— Не е лошо — той взе от нея купата с шейка и започва старателно да разбива сместа. Някак си не беше на себе си.