Хенри Катнър: Маскировката

Линда повдигна веждите си.

— Да, така е, ние с Бърт още сме женени. Учудваш ли се?

— Малко.

— Това си е все едно пак Бърд — каза тя спокойно. — Макар сега да изглежда иначе, той си е човека за когото аз се омъжих. Така че не се смущавай, Уен.

Той наля коктейла по чашите. Без да я погледне, произнесе:

— Щом си доволна…

— Зная за какво си мислиш. Че все едно съм омъжена за машина. Отначало… да, това отдавна го преодолях. И двамата го преодоляхме, макар и не веднага. Трудно ни беше. Ще го почувствуваш, когато видиш Бърд. Но всъщност никак не е важно. Той… той си е същия Бърд.

Тя подбутна третата чаша към Тоулмън, а той я изгледа изумен.

— Нима…

Тя просто кимна.

Обядваха тримата заедно. Тоулмън не можеше да откъсне очи от цилиндъра (намираше се на масата точно срещу него) с височина и диаметър от шестдесет сантиметра и се стараеше да долови разума в двойните лупи. А Линда му изглеждаше като жрица на чуждоземен идол и от това започваше да се тревожи. Жената в този миг поставяше в метална кутия изстудени скариди и по сигнал от усилвателя махаше с лъжичка обвивките им.

Тоулмън очакваше да чуе неизразителен механичен глас, но системата „Съниуокс“ придаваше на изречените думи от Куентин звучност и приятен тембър.

— Скаридите са годни за ядене, Уен. Хората по навик, ги изплюват, преди да са ги изсмукали напълно. Аз също възприемам вкуса им… само дето нямам слюнка.

— Ти възприемаш вкуса…

Куентин се усмихна.

— Хе, Уен. Не се прави, че това е в реда на нещата. Ще трябва отначало да свикнеш.

— Докато свикна, мина много време — намеси се Линда. — Но веднъж ми хрумна, че това е в духа на вечните Бърдови лудории! Помниш ли, как веднъж в Чикаго отиде на дирекционен съвет в рицарски доспехи?

— И тогава отстоях гледната си точка — отвърна Куентин. — Вече съм забравил за какво ставаше дума, но… Е, говорихме за вкуса. Усещах вкуса на скаридите, Уен. Наистина, някои нюанси, от по-тънките, ги няма, но в замяна на това различавам нещо повече от сладко — горчиво и солено — кисело. Машините са се научили да различават вкуса преди много години.

— Но нали на тях не им е било нужно да смилат храна…

— И да страдат от гастрит. Като губя от изтънчените удоволствия на лакомниците, печеля от това, че не познавам стомашно-чревните заболявания.

— Дори не се уригва — отбеляза Линда. — И слава богу.

— Мога да говоря с пълна уста — продължи Куентин. — Но съвсем не съм някакъв супермозък, напъхан в машинно тяло, както подсъзнателно си го представяш, приятелю. Аз не излъчвам смъртоносни лъчи.

Тоулмън неловко се усмихна.

— Нима така смяташ, че си те представям?

— О, хващам се на бас. Но… — тембърът на гласът се измени. — Аз не съм свръхсъщество. По душа си оставам човек и не мисли, че тъгувам за миналите дни. Случвало ми се е… да лежиш на плажа и да усещаш с цялата си кожа слънчевите лъчи… такива дреболии, наистина не ми стигат. Да танцуваш…

— Скъпи — каза Линда.

Тонът на гласа стана предишния.

— Така е. Банални дреболии, на придават на живота прелест. А сега имам сурогати — паралелни фактори. Реакции, които въобще не съм в състОяние да опиша, защото… така да се каже… електронните импулси са вместо обикновените нервни сигнали. Притежавам сетивни органи, но те са механични. Когато импулсите им постъпват в м мозъка ми, те автоматично се преобразуват в познатите символи. Или… — той се поколеба. — Мисля, че за начало е достатъчно.

Линда постави в хранителната камера нова порция.

— Илюзия за величие ли?

— Илюзия за изменение… само че това не е илюзия, момчето ми. Разбираш ли, Уен, когато се превърнах в трансплантант, нямах никакви еталони за сравнение, освен познатите ми отпреди. А те са годни единствено за човешко тяло. По-късно, когато възприемах сигналите на земекопачка, се чувствувах така, сякаш натискам скоростта в колата си. Но сега старите символи помръкват. Усещанията ми са вече… по непосредствени и не трябва да се преобразуват импулсите в привичните образи.

— Така сигурно нещата стават по-бързо.

— Така е. Приемам ли сигнал „пи“, вече не трябва да си спомням, какво означава. Нито пък да решавам уравнения. Веднага чувствувам, какво означава.

— Синтез с машината ли?

— Все пак аз не съм робот. Всичко това никак не влияе на личността Бърт Куентин. — Настъпи кратко мълчание, през което Тоулмън забеляза, как Линда погледна цилиндъра с проницателния си поглед. А Куентин продължи с предишния си тон: — Аз страшно обичам да решавам задачи. И винаги съм обичал. А сега решението не остава на хартията. Сам го осъществявам, от поставянето на въпроса, до претворяването му в живота… и така, Уен, аз сам съм си машината!