Крум Велков - Водител

Едно нечовешко страдание беше сграбчило за гушада един цял народ, неговия, и го задушаваше до смърт. Страдание, което предварително обезоръжаваше духа, притъпяваше с ужаса си всяка мисъл и искра за отпор и преливаше всяка човешка представа за себе си. Някога Мойсей, по повелята на бога, беше превел своя народ по дъното на едно раздвоено море към спасението. Давид беше повалил Голиата. Но сега неговото племе нямаше нито единия, нито другия. Бог чакаше още нещо.

Отец Данил зачака бога.

Дълго стоя Бърдоква, подпрян до дънера на стария селски дъб, смутен от изненадата и горчивата мъка, които го бяха причакали в запустялото му село. Струваше му се, че това са най-тежките мигове на неговия живот. И колкото пъти повдигаше глава и хвърляше блуждаещ поглед наоколо си, той откриваше само едно — пустота и смътната представа за нещастието, което беше прогонило хората оттука. Една обща беда беше отнела, откраднала и от него най-голямата му радост в живота, тихата радост от посрещането на близките, роднините и другарите му. Пред нето сега лежеше разбит на прах първият и най-красивият блян на дългото му изгнаничество.

Здрачаваше се. По овлажнялата от потта на дългия път снага на Бърдоква полазиха леките тръпки на вечерния хлад. Беше жаден. На няколко стъпки от дъба, между разголените от пръстта дебели корени, протичаше в тишината с лек и игрив шум бистрата вода на селския поток. Уморен, той пристъпи към водата, отпусна се на едното си коляно до нея и загреба с широките си шепи. Всяка глътка от студената вода попадаше като в жар по всички стави на тялото му. Стомахът му от няколко дни не беше опитвал и най-обикновената човешка храна освен младите букови листа и корени, които той откъсваше по пътя си из планината, зареян из нея като самотен елен. Примамван от мисълта за пълното ведро с мляко и бултурената каша, за които се надяваше, че го очакват тази вечер тука, спотаеният няколкодневен глад сега избухваше изведнъж с всичката си сила. С пристъпа на отмаляваща треска той ограбваше и последния остатък на могъщата му телесна сила.

Но Бърдоква стана. Не приличаше на воина да легне и се свие край потока като стар, умиращ пес. Широката Вуколовска колиба беше празна и пуста като цялото село, от всеки вратник и дупка надзърташе безмълвната грозота на запустението, но все пак родните, людете бяха живи, побягнали някъде далеч или близо, и го очакваха. Той трябваше да ги намери, открие и настигне, където и да бяха, ако ще и в дън земята да потънеше.

Той се изправи с целия си ръст над потока, пое дълбоко въздух и притворил очи към първите звезди на вечерното небе, отвори уста и разцепи тишината с продължителен еднозвучен вик:

— И-ихихиих!…

Бърдоква спря, пое отново дъх и се вслуша в ехото на собствения си вик. Нощта потрепна. Това беше същият обичаен и неизменен овчарски зов, с който тукашните люде, възправени по хълмовете и хребетите на планината, далеч и без да се виждат един друг, се обаждаха и разговаряха помежду си. Цели пет години този вик не се беше откъсвал от гърлото на Бърдоква, но сега, през тази вечер, проеча с такава сила, от която и той самият се позачуди. Наострил слух, той притаи дишането си в очакване. Нощта отвръщаше с отчайваща тишина, но не можа да измами Бърдоква.

Някъде далеч, много далеч, едва донесен от тихия вятър, долетя кучешки лай. Бърдоква взе да души нощния въздух. Там, отдето идваше кучешкият отговор на неговия вик, той знаеше, че има хора, имаше и храна… Там, в далечината, се обаждаше самият живот. И той, олюлявайки се от умората, тръгна в тъмнината срещу него. По-скоро, по-скоро…

Бърдоква излезе от селото. Пред него като тъмна стенах възправена високо и докоснала се в нощта до самото небе, се изпречваше необятният силует на планината, стръмна и мълчалива. Бърдоква познаваше козите пътеки, които водеха натам, отдето беше дошъл отговорът. Не беше дълъг и труден този път за неговите силни крака, ала сега, наведен през гъстите храсти и шумаци, той вървеше, изнемощял от глада като ранен звяр, който заедно с кървавата диря оставя след себе си и последните си сили. Но той не спираше. Кучешкият лай идваше срещу него все по-отчетлив и близък. Това го насърчаваше, тласкаше напред. Той се катереше по стръмнините като четвероного, с крака и ръце едновременно, търкаляше се като откъсната скала по нанадолнищата и сипеите и газеше из плътните шумаци със стъпките на мечка, докато най-после стигна.