Крум Велков - Водител

— Земята е само божия — замислено отвърна той. — Аз нямам нищо мое върху нея… За да се запазят от хищниците, тварите се крият, къде намерят. Елате и вие тука! Мястото е сгодно. Добре сте намислили.

Той изпрати стареца, като го придържаше с една ръка, хванал го отзад за пеша на овчия му кожух, за да не се подхлъзне по стръмните каменни стъпала надолу. След Панковския старейшина дойдоха през няколко дни и други. Един след друг, подпирайки се на тоягите си, закатериха се нагоре към скита побелелите едновековни люде. Нерешителни и плахи като деца, те отлагаха калпаците си, кръстеха се и искаха като милост все едно и също нещо — да се заселят при кръста. И Данил ги приемаше. В думите, които се отронваха с мъка изпод увисналите и побелели мустаци, и в погледа им на отчаяни и беззащитни люде отец Данил долавяше веднага смисъла и причината на тяхната молба да се заселят тука и по-близо до него. Планината беше нагърчена от безброй дебри и усои, които можеха да притулят като под майчино крило всички тия хора и дори цяла Тракия… Но тук те идваха не само за това. За тях мечото жилище на отшелника, с течение на годините и благодарение на чудноватия и богоугоден живот на обитателя му, беше добило значението на една истинска светиня. Тука, в нейното подножие, ужасените хора дълбоко вярваха, че ще намерят спасение, не толкова поради безопасността на това място, закрито още отдалеч с вековни гори и скали от окото на кръвожадния нашественик, но преди всичко и затова, че се надяваха, че все още не губеха надежда в чудотворното посредничество на скита между тях и бога, който ги беше изоставил… Отец Данил разбираше това добре и завладян от страшно смущение, дошло някъде из дълбините на едно общо и смътно очакване за някакво спасително чудо — зачака и той.

За няколко дни вековният покой около скита, разклащан досега само от бурите, резкия писък на нощни птици или воя на гладен звяр през зимите, отлитна неусетно нанякъде. Под току-що раззеленилата се и къдрава покривка на гората зашумя невидим за окото хиляден човешки мравуняк от бежанци, пристигащи всеки нов ден отдолу, откъм опразнените села. Запращяха по склоновете на дълбокия дол младите буки, поваляни от удара на брадвите. Задълбаха се дупки из земята за нови човешки леговища. Плачът на деца се смесваше с мученето на добитъка и неуморния кучешки лай през целите денонощия. Вечер, по тъмно, се разпаляха стотици малки огньове, скътани до дебелите корени на дърветата, и блещукаха между прозрачната завеса на листата и клонете като бледи звезди чак до сутринта. Замириса на дим и тор и дивечът, вдигнал муцуви, се оттегляше, подгонен от бегълците, все по-нагоре и навътре в планината. Дните ставаха все по-светли и дълги, а нощите топли и лунни. Между хвощовете и зелената папрат започнаха да раждат жените и да се ягнят овцете.

Пътеката за скита беше стръмна и уморителна вече за краката на отца Данаила, но новото село, което изникна изведнъж под него с дишането си, с детските викове и кучешкия лай, сякаш разбуди и него като планината от някакъв дългогодишен сън. Животът на хората, от които той напразно се беше мъчил двадесет години наред да се откъсне, сега със своето цялостно присъствие и всекидневен кипеж го поглъщаше отново в себе си. Отвикнал от тяхната глъч, отначало той като че ли се боеше да слезе при тях, но скоро свикна с това; нещо повече, тяхното ново съществуване, изпълнено със същите нужди и мъки като неговото, го примами надолу и той започна всеки ден да слиза там. Обикаляйки навсякъде по разпръснатите колиби, той разговаряше със старейшините и присядаше до болните, увити в кожи, в тъмните дъна на леговищата. Благославяше и наливаше в простите души надежда.

— Отче, няма ли да се свърши най-после това тегло? — го запитваше някой в пътя му.

— Ще се свърши… — отговаряше уверено и спокойно като самата истина той.

— Кога?

— Скоро.

— Ами татарите?

Отец Данил отминаваше нататък, без да отвърне, като че ли недочуваше жегливия въпрос. Винаги срещу това питане той имаше и един готов отговор, чиято убедителност беше по-бляскава и от слънцето и по-твърда от скалите. Ала този отговор, по свои вътрешни съображения и по силата на една първична християнска догма за смирението, за неизбежността и непротивенето на злото, в която беше заключен и целият морален закон на неговото съществуване, беше цяла пропаст и отец Данил още отбягваше да си послужи с него, като че ли водеше борба със самия дявол. Някога, когато изпращаше младия овчар Бърдоква към Търново със завета да не убива никого и с този завет му подаряваше и муската на най-висшата проява на човешкия дух, той не забрави да нахрани убиеца със сладък мед и да благослови дълбоко в душата си ръката, която беше пуснала стрелата срещу злодеите. И през дългите часове сега, когато седеше между плахите и добродушни селяни на новото село, заслушан въз вълнуващите им разкази за ужаса, който като пожар зачерняше цялата страна, за изгорелите деца и озлочестените моми и невести, старческото му тяло потреперваше, като че ли езиците на огъня се допираха до самия него. Тежко! Той повдигаше овлажнелия си и отслабнал поглед и се вглеждаше недоверчиво в брадясалите лица на заобиколилите го млади и стари селяци. Повечето от тях бяха синове и братя на воини, които познаваха славата на много битки, срещаха се още и осакателите и живи паметници на тази слава, а сега тези люде хленчеха като баби пред него, смутени и уплашени, изоставили жените и децата си в огъня и отпуснали брадвата в яките си ръце, като поразени от гръм… Какво чакаха още?