Крум Велков - Водител

Красиво и шумно беше Търново, но студено и чуждо като мащеха за сърцето на Бърдоква. Ето пет години беше престоял той в него, никой от родните люде не знаеше къде се скита, а през това време като жива рана все повече и повече го беше разяждала жаждата да се завърне. И пролетната нощ, в която захвърли тежкото си оръжие, дойде. Със себе си той беше оставил само меча, без който вече не можеше… Дъхът на планината го успокои и ободри. Земята се разпукваше за нов живот, разнежена от първите топли нощи, и благоухаеше с влагата на горския лъх и разлистените стволове и треви.

Пет дни вървя Бърдоква, докато прехвърли Хемус и стигна до родното си селище. Сега, след петгодишна раздяла, обратният път беше по-къс. С едри и тежки крачки стъпи той между ниските, потъмнели от дим, кал и лишеи дървени колиби с овехтели сламени покриви. Опрял длан върху дръжката на увисналия на кръста му меч и отложил кожения си войнишки калпак от главата, той премрежи очи срещу пламналия слънчев заник, прекръсти се на прага на селото и благоговейно влезе вътре. Пръв го посрещна лекият повей на вечерния вятър. Весел и задъхан, той долетя някъде от хребета на планината, раздипли галено черните и влажни кичури коса по челото на госта и го целуна за добре дошъл. Като удари на църковно клепало биеше сърцето на воина и се люшкаше от топла, отдавна неизпитвана радост… Ето, ей сега ще наскачат едри като вълци сънливите селски песове, ще за ръмжат, ще се бялнат острите им зъби в краката му, за да го спрат и повърнат като чужденец. Сигурно са го забравили вече. Като тревожна тръпка ще полази по сламения гръб на колибите кучешкият вой. Ще захлопат една след друга ниските вратни и като през лисичи дупки ще занадничат плахи и рунтави човешки глави, душещи с поглед въздуха, докато познаят чужденеца и излязат да го посрещнат.

Пристъпя Бърдоква по неизпръхналата още от пролетния дъжд селска стъгда, а насреща му — чудно! — нито хора, нито кучета… Беше тихо и пусто като на гробище. И той разбра. Подгонено от мор или друга беда, избягало беше нанякъде скъпото му село. Той се подпря уморено до грамадната хралупа на самотния селски дъб и изтри с длан потта от влажния си и широк лоб. Като тъмен облак по лицето му се спусна сянката на горчива мъка.

Отец Данаил трудно се намираше в закритият от хвойнов и габеров гъсталак скит на отца Данила в планината, но ако човек се изправеше на входа му, застанал прав върху малката каменна площадка, не по-широка от няколко стъпки, щеше да види и обгърне с погледа си кръгозора на грамадна част от равната Тракия, заляна в светлина и плодородие между къдравите брегове на Хемус и Родопа. От това място старецът посрещаше всяка сутрин идването на деня, слънчев, мъглив или буреносен — все едно, и благославяше с шепота на едва разбираема молитва славата на творението. Тук той посрещаше болните и недъгавите, пристигнали от различни краища, за да се докосне до тях, да промие раните им и да раздаде билките и живата вода на изцелението. Вярващите оздравяваха и дълго след това разнасяха славата му на божи праведник и изкусен лечител. И през простите души, жалби и думи на тия люде, които търсеха спасение от нещастието си или само близост с бога, надзъртайки ту плахо, ту с неотстъпна вяра в неговия скит, отец Данил гледаше като през отворен прозорец широкия свят, наситен с човешко страдание, неволя и грях. Този свят, от който той отдавна се беше откъснал и дето дълги години не беше слизал, упорито го преследваше като сянка, вървеше по стъпките му навсякъде и не го оставяше сам дори и тука, в пустинната пазва на планината. И той го познаваше вече добре, като неразделна част от себе си. Допреди десетина години беше живял заедно с тия люде, лягаше и ставаше като овчар между тяхното стадо и делеше с тях всичко, което носеше в себе си. Надянал калугерско расо още от младини, с непознато родословие, но със здрави и неуморими крака и дълбока вяра в своята духовна потребност за хората, той бе изходил по всички посоки своята родна земя от прости орачи и суеверни пастири, за да отнесе навсякъде божията истина. Понякога той беше прехвърлял родните граници, за да стигне чак до манастирите на Атон и Божия гроб. Скитал бе из Цариград и Атина и навсякъде, където се беше прочуло името на някой книжовен монах, аскет или златоуст богослов, търсеше богословските общежития и всичко онова, което можеше да насити гладния му дух. Най-после, изтощен от глада, студа и умората на дългите друмища, остарял и подгонен от Търново заради някаква опасна ерес, той беше открил по пътя си хладната дупка на предишното мечо жилище и с благодарност към бога заседна в него. През късната есен мечката се появи в подножието на скалата, вдигна муцуна срещу миризливия дим, който кадеше край пещерата, видя със страх високата черна фигура на монаха, изправена като привидение на площадката срещу изгрева, изръмжа от изненада и още същия ден се пресели през един дол отсреща, в съседство с новия обитател на пустинния дол.