Крум Велков - Водител

— Лошотии!… Малко ли ни бяха бедите, та ни пращаш и тази?…

Като подгонени от небивал мор се проточиха керваните на бягащите села към горите. С набързо събрана и оскъдна покъщнина, малко жито и стадата подир тях, жени, деца и мъже с неизразимата уплаха на подгонени от смъртта люде задръстиха друмищата и пътеките в безумното си бягство към тъмните пазви на планината, за да се изпокрият там като дивеч… Ето, още малко, още половин ден път и ще стигнат, ще успеят да се укрият! Децата хълцат от уплаха и глад върху раменете на майките си или привързани върху колите и добитъка, но не смеят да изпискат и проплачат, защото усещат и те, че става нещо страшно. Нека потърпят още малко! Там, в буковите шумаци, ги чака храна и сън, и спасение от връхлетелите ги като зверове поганци… Ох, ох, не ще да стигнат! Там, някъде в далечината зад тях, като малка черна точка се търкаля по кръгозора самата беда. Мъжете слагат от време на време длани над очите си и смъртнобледи вторачват погледа си натам, и после отново и по-усилено поемат напред… А малката подвижна точка на кръгозора расте все повече и повече, разтяга се на ивици като змия и няма вече съмнение, скоро ще настигне кервана на бегълците.

— Татари! — прозвучава като предсмъртен вик някой глас.

С нечовешка сила, още по-страхотен, ужасът погваше бежанците напред. Старците изоставаха. Майки оставяха с вой пеленачетата си из крайпътните храсти на милостта на бога, отмалели от товара на другите деца. Добитъкът се разпръсваше, изоставен по полето, колите спираха и задръстваха пътя. Те вървяха твърде бавно, за да ги дочакват стопаните им. Опустяло всичко!… А зад тях, все по-ясно и близко, расте и лети подвижното петно на татарската орда и дига леки облаци прах зад себе си…

Отец Данил чуваше и виждаше всичко. Засъбираха се през нощите предпазливо като лисици и старейшините от побягналите села. Поглеждаха се един друг като стъписани и разбираха, че няма какво да си кажат. Мъдростта на годините им не беше достатъчна в тия дни на тревога и ужас, за да кажат нещо повече на селяните освен единединствен съвет — да бягат!… Но най-после измислиха и нещо друго, което им се стори твърде важно. Решиха да изпратят няколко избрани помежду си старей до кулата на Лацислава, да почукат на портата му и да се оплачат лично на боляра за нещастието си; да му разкажат как ето вече две седмици людете се крият като зверове из горите и се хранят само с корени и гнил желъд. Децата мрат като от мор. Нека боляринът не чака повече, а да пусне конници към Търново и обади за всичко на царя. Какво правят Тих и войводите? Не виждат ли, че селяните чакат за помощ и закрила? Или пък се изплашиха и те от поганците, боже опази!…

Решиха, прекръстиха се старейшините и изпратиха хората си до Лацислава. Шест души старци, глави на прочути задруги и селища, заминаха с тоягите си и не се върнаха вече. Боляринът не отвори тежките порти на кулата си за тях. Почукаха старейте с тоягите си, както бе им поръчано, позавъртяха се край високите и непристъпни зидове на хемуската крепост, но никой не им се обади отвътре. Лацислав беше заповядал на стражата да не отваря на никого. Сам той вътре беше недостижим за никакви беди. Поганците не можеха да нахълтат и не се бяха опитали още. Пълни бяха с вода щерните на кулата, в оборите се търкаляше угоен добитък, а от хамбарите преливаше едро загорско жито. Високи и твърди бяха стените. Не татари, а птичка не можеше да надникне в орловото болярско гнездо.

Оброниха глави старците. Студено като камък се показа и сега, в това трудно време, болярското сърце. Разбраха те, че и сам бог ги изоставяше, и тръгнаха назад. Но не се върнаха. Закъснели бежанци, които бяха минали на другия ден по пътя на пратениците, разнесоха из горите вестта, че са ги видели насечени да лежат край пътя, близо до болярската кула, сигурно подушени и настигнати от поганската шайка.

— Отче Даниле — каза веднъж, една седмица след случката със старейте, задъхан от кашлица, Панковският старейшина, като се промъкна, капнал от умора, в пещерата на отшелника. — Хората, които пратихме за милост и помощ при боляра, не се върнаха… Думат, че татарите са затрили и тях. Бог да ги прости!… — Старейшината свали калпак и почеса брада. — Е, то се е видяло, че няма друго спасение, освен да се търси някаква сгода, та да се скрием от поганците… Та ще ни пуснеш ли, отче, да направим колибите си тук, долу при кръста… Пратиха ме селяните да те попитам.

Данил въздъхна.