Крум Велков - Водител

Той говореше бавно и тихо, като че ли се уморяваше от думите си. После, като протегна ръка, оправи замислен полуизгорелите главни на огъня и ги поочука една в друга. Малък рой искри с тихо пращене заиграха в лекия дим, подгонен от събудените пламъчета на огъня. Някъде встрани, из тъмнината, още ръмжаха неспокойно пропъдените от овчарската гега песове.

— И Вуколовци, и Драгановци, и Панковци, па току речи и цялото Подгорие се навряха хе там, в Даниловия дол! — отвърна овчарят, като приседна срещу него. — Думат, че поганците не обичали яко да се навират в планината. Страх ги било… Ама кой знае?…

Бърдоква повдигна оживено вежди:

— Много ли пакости направиха?

— О-о!… — проточи враг овчарят, учуден и изненадан от неосведомеността на своя непознат нощен гост. — Мигар не си чул и видял?

Бърдоква поклати отрицателно рамене:

— Не. Аз идвам отвъд Хемус, от Търново… Там за татарите се само приказва засега, но никой не ги е виждал още… Много ли са?

— Ех — каза оживено овчарят, загледан недоверчиво в студено-спокойната маска на странника. — Те са толкова много, колкото са звездите на небето. Навсякъде се срещат и виждат вече. Няма село из нашенско да не е почернено от тях… Ами ти накъде, пътят ти да не води към Родопа?

— Защо питаш?

— Хм! Ще ти отсекат главата още щом стъпиш в полето. На кол ще я побият, щом те видят с този меч! — убедително подчерта той.

— Я гледай ти! — се усмихна едва забележимо Бърдоква. — Толкова много ли са страшни?

— Като самите дяволи — отвърна, възбуден от спомена за тях, овчарят. — Те имат коне, които тичат по-бързо от вятъра, и носят криви мечове, от които главата пада само с един удар. Жени и деца, стари и млади — всички колят, за да остане тази земя и стадата ни само за тях… Старейшините казват, че бог сам ги изпраща за наказия. Беда!…

— О-хо! — наведе усмихнат поглед към огъня Бърдоква. — Мен пък ми се струва, че мъдростта на старейшините на никого няма да помогне в това лошо време. Ами не приказват ли старците, не гадаят ли кога ще се свърши тази наказия, а?

Момъкът сви рамене:

— Не.

— Значи нищо не знаят и не познават — поклати глава Бърдоква.

Овчарят се замисли. Самоуверените думи, в които събеседникът му слагаше едно толкова недвусмислено пренебрежение към опита и белите коси на годините, го учудваше. Това, което току-що бе чул, за него бе истинска ерес срещу дошлата през вековете и никога неостаряваща почит и боязън пред беловласата власт на задругите, колибите и селищата. Този непознат и неочакван гост му се виждаше съвсем чудноват. С начина на идването си и с думите си той приличаше на истински овчар. Познаваше се. Но полувоинската му външност, широкият меч на бедрото му, пристигането му чак от Търново и смелата шега за старейшините — всичко това придаваше в очите и въображението на овчаря едно неспокойно обаяние, което растеше с бързината на миговете.

— Ами ти кой си? — запита момъкът, тласнат от неудържимо любопитство да узнае нещо за своя гост. Може би това беше някой твърде важен болярски човек, преоблечен боляр или войвода, и неговото идване не беше току-така, щом идваше чак от Търново. Може би това не беше никой друг, а таен царски пратеник, изпратен да види с очите си бедата на озлочестеното Подгорие.

Но Бърдоква като че ли не го чу. Премрежил очи срещу тихата жар, той развиваше като от кълбо нишката на собствената си мисъл за онова, което беше изслушал от овчаря преди малко. Картината на татарското клане и на пожарищата беше засегнала дълбоко неговото съзнание и сърце. Но ако имаше нещо, което в пълния смисъл на думата разсичаше като с меч и до истинска болка неговия дух, това беше мисълта за отчайващата безпомощност на Подгорието да се отърве и спаси от нечуваното и невижданото си нещастие. — Божия наказия ли? Ех, стари и беззъби дяволи, наклякали по колибарските прагове и оброчища, вижда се, че ви е домиляло за изпусталелите кожи!… Нищо. Какво от това, че внучетата ви пращят като печени агнета в пожарищата?… Вашите кожуси там в Даниловия дол нали са още здрави?.

Бърдоква се изкашля дълбоко, плю в огъня с тихо ръмжене и отвори очи.

— Бедата не идва само от татарите — размърда той гъстите си и черни като катран мустаци, сякаш се разговаряше със самия себе си. — Ами боляринът Лацислав не събра ли войска срещу тях?

— Ио-о! — отвърна овчарят. — Той се затвори в кулата заедно с хората си и никой не го е виждал оттогава. Казват, че и той сам избягал в Търново с цял товар сребро, уж да иска помощ от царя, но не се е върнал още.