Крум Велков - Водител

— Така! — подчерта Бърдоква, доволен от нещо. — Така му и приличаше да постъпи болярина, да избяга… Хе! Напразно сте го очаквали да се върне… Неговото юначество и войводство се беше прочуло някога в Подгорието само с това, че ограби и уби бащата на Бърдоква, стария Вукол. Ти слушал ли си някога за това?

— Бърдоква? — светна нещо в погледа на овчаря. По леко осветеното му от огъня лице се плъзна вълнуваща усмивка на спомен, който като любовна ласка погалваше сега неговото сърце. — Бърдоква, та има ли някой да не е слушал за него? Тук, в Подгорието, от край до край момите още плачат в песента си за него… Вуколовските овчари са ми разказвали, че той е носел две сърца, надвивал само с ръце мечките и свалял със стрелата си орлите чак от самите облаци… Прогони го него болярина за права бога… Никой не знае къде е сега. А как мислиш ти, дали ще се върне някога?

— Не знам — отвърна Бърдоква, изненадан донякъде от крилатата овчарска легенда, която, без да подозира, беше оставил около името си някога, след своето бягство. — Пък и каква ли би била ползата, ако се завърнеше в това време тука? Никаква. Татарите според думите ти не приличат на мечките и орлите. Никой не може да излезе срещу тях… Цар Тих е куц и слаб и не смее да отиде по-далеч от портите на Търново, а болярите се затвориха и скриха в крепостите си като лисици… Топло им е на тях в скутовете на търканите… А простия и беден народ нека го пази бог!… Е, кажи сега, брате, какво може да помогне някому и юначеството на вашия Бърдоква? Нищо. Ти казваш, че поганците са повече от звездите. А звездите са далеч. Една самотна стрела, пусната, ако ще и от ръката на вашия Бърдоква, никога няма да ги достигне.

Момъкът поклати глава, недоволен от нещо.

— Не — каза той упорито, — Бърдоква може всичко… Всички казват това.

— Сам, нищо…

— Ако той се върне и излезе срещу поганците, никога няма да остане сам… Цялото Подгорие ще тръгне след него. И без това не може да се живее така.

— И ти ли ще тръгнеш след него? Момъкът направи набожно кръст.

— И аз… бог вижда!…

Бърдоква се отпусна върху тревата с целия си ръст и подпря глава върху дланта си. Заслушан в разказа на овчаря, той премрежи очи под натиска на едно усилие да съсредоточи в съзнанието си новите непознати и странни мисли, които, разпокъсани като малки облачета, се раждаха и рееха там. Такива облачета носят понякога буря. Впечатлението му от простите думи на момъка, в които той с един замах само откриваше цялата беда и робска безпомощност на Подгорието, го засягаше до болка. Обаче това, което събеседникът му забравяше да разкаже, неговото въображение не допускаше да допълни веднага. Странно. Той мислеше едновременно за толкова много неща, от които неговият мозък се претоварваше като с непосилен товар и едва успяваше да погълне всичко. Утихналата треска на глада отпреди малко сега се заместваше от едно небивало напрежение в неговия първичен и беден свят на мислите, ту хапливи като кучешки зъби, ту пък леки, далечни и странни като съновидение… Той усещаше, че през тази нощ ставаше нещо непознато, особено с нето… Защо се беше върнал, какво го очакваше сега тука? Хм!… От тихото овчарско Подгорие, от спомените и сънищата за неговите волни дни и нощи, изпълнени с тихия звън на стадата, пръснати по безкрайния зелен килим на хълмовете и долините; от веселите сборища през празниците, зашумели от бодра човешка глъч, и от тъжните или героични приказки-песни на скитници гуслари и гайдари, разказващи за добри и лоши времена и люде, — от всичко това беше останало само едно пепелище. И в тази нощ, прострял замисления си поглед върху това запустение, смутен и безмълвен, Бърдоква дълго стиска челюстите си от непоносима мъка, разочарование и гняв. Изведнъж разбра, че по някакъв неусетен път се разделяше от родното си Подгорие. От една страна, оставаше неговото бежанско село в Даниловия дол, скрито в шумаците по съвета на старейшините, а, от другата — самият той. Тази вечер той бе изслушал между другото невероятната приказка за собствената си сила и неподозираното от самия него юначество. Хе! Слабите и безпомощните търсеха и възпяваха онова, което им липсваше: безстрашието и волята на герои.

Бърдоква мислеше. Ами какво ли правеха другите?… Като безкрайна върволица се проточиха в неговата памет един след друг образите на млади и силни като него мъже, връстници и другари, заедно с които беше прекарал някога овчарските си младини… Какво беше станало с тях тук в това тежко време? Хм!… — Ето го Радул, тежък и рошав като мечка… Кожената му прашка плющеше най-силно и мяташе камъните си по-далеч и от стрелите. Трима души не можеха да го повалят в борбата по средищата и поляните… Ех!… Ето го и Мацуката… Висок, сух и лек като птица, той можеше да се катери към непристъпните орлови гнезда по скалите като дива коза и скачаше по техните процепи над бездните по-смело и от елените… Ами Секул, който пребиваше вълците с гегата си и измъкваше плячката из самите им зъби?… Той трепна. Писък на самотна нощна птица прониза тишината на нощта. Върху тъмната и зъбеста линия на планинския гребен беше стъпил светлият сърп на луната, понесла се плавно срещу леките облаци на звездния безкрай; Овчарят, незабелязано от него, беше станал и шумолеше някъде близо из гората, чупейки сухи клони за огъня. И когато след малко той се появи отново и хвърли своя товар върху огнището, Бърдоква пръв запита: